Валентин Попов-Вотан - Нощта срещу ноември

Ръцете ѝ бяха черни. Лицето ѝ също беше изцапано.

– Не пипай нищо с тези мръсни ръце. Марш в банята да се измиеш!

– Хей, какво става, зайче? – Нейтън се приближи. – Какво е това?

– Не знам, тате. Така се събудих.

- Да – намеси се жена му, – и вазата миналата седмица сама падна от секцията!

Той ѝ направи знак с очи да не се меси и се наведе над детето. Взе ръчичката ѝ и тръкна черната мръсотия. Сажди.

Не знаеше какво да направи, какво да мисли. След като изкъпаха Ния, я оставиха да си играе в дворчето. Детето клечеше в пясъчника и копаеше дупка с платмасова лопатка, а около него бяха разхвърляни други принадлежности като кофички, сита, гребла. Неизменният ѝ спътник Мечо беше подпрян върху детска количка за бебета и съсредоточено наблюдаваше играта.

Докато детето се забавляваше, Нейтън разказа на съпругата си нощния разговор. Тя също се стъписа и не разбра как така са изгорели, как са се появили тези сажди, откъде се е взел този сън в детското съзнание. Все пак решиха да не обръщат внимание, а да опитат да разведрят детето, а и себе си, като отидат на пазар. Довечера беше Хелоуин – Денят на Вси светии, който Ния обичаше много. Тази година беше решила да се облече като Хана Монтана. Трябваше да купят костюма и довечера да обиколят съседите. „Лакомство или пакост?“ Мириам извика Ния и двете влязоха в къщата, за да се приготвят. „Дамите винаги имат нужда от повече време, за да се приведат във вид за пазаруване“ – усмихна се наум Нейтън. Стана и започна да крачи из двора. Стъпките му го доведоха до пясъчника, където досега беше ровила малката госпожица. Кръвта се дръпна от лицето му. Ния беше изкопала две умалени дупки, които приличаха на гробове. Над тях бе сложила кръстосани под прав ъгъл клечки. Кръстове. „Боже – помисли си мъжът – дали заради празника не е обладана от такива мисли!“ Бързо зарина с крак малките гробчета, а клечките стъпка. Беше нервен. В този момент момичетата му излязоха, смеейки се, от къщата. Беше време за пазаруване.

Денят мина сред играчки и забавления, обядваха в едно ресторантче с морски деликатеси, а когато се стъмни, се качиха на волвото и отпътуваха за вкъщи. От радиото се носеха стари рок парчета, а Ния щастливо се смееше. Нейтън я поглеждаше от време на време с притеснение, но от случая с пясъчника насам, нямаше друга странна проява. Лунният сърп се показваше над дърветата край пътя. На един десен завой колата поднесе, когато гумите стъпиха върху мазно черно петно.

Нейтън овладя колата и изпсува. Ния гледаше стреснато. След малко каза:

– Татко, снощи нали говорихме?

Мъжът я погледна в огледалото за обратно виждане.

– Да, мила.

– Казах ти „сбогом“.

Вече и двамата родители гледаха стреснато към детето.

Мириам се бе обърнала, а Нейтън все още беше впил поглед в огледалото.

– Искаш ли вкъщи да поговорим, сладурче – гласът му бе сух като пясък.

– Няма да можем, татко. Време е.

В следващия миг колата поднесе, завъртя се и се удари в едно дърво. За части от секундата, докато колата още се въртеше, Нейтън видя Мириам – лицето ѝ бе изкривено в гримаса на ужас, но не това го уплаши, не и въртенето. Кожата на Мириам беше овъглена, сажди падаха и ронеха тялото и?. Косата и?, хубавата ѝ бухнала руса коса я нямаше. Миглите също. Всичко бе на забавен каданс. Въртенето, ударът, Мириам. Погледна ръцете си. Две овъглени кости стискаха волана. Изпищя без звук.

Последва удар.

Преди обиколката на съседите по случай Хелоуин, Ния излезе в новия си костюм в предния двор и се загледа към дърветата. Два прозрачни силуета стояха на тротоара и я гледаха. Детето помаха с ръка и прошепна:

– Сбогом, татко! Сбогом, мамо! Аз ще съм добре. Не се притеснявайте. Обичам ви!

Силуетите започнаха да се топят във въздуха и постепенно изчезнаха. Ния остана още известно време така, докато от къщата не излезе мъж.

– Хей, принцесо, ще тръгваме ли вече?

Детето се обърна към Джак и присъединилата се към него Лилиан и се усмихна.

– Да, татко, готова съм.

Денят на Вси светии бе свършил своята работа. Душите на родителите ѝ бяха намерили покой!

И тази сутрин г-жа Филипс стана рано. Свенливите първи слънчеви лъчи надникнаха през кокетното и прозорче, за да я заварят вече край машината за чай, наметната с пеньоар. Докато чакаше чаят да се запари, мажеше препечена филийка с масло, която щеше да изяде заедно с твърдо сварено яйце от вчера.

Г-жа Филипс бе вдовица от почти 3 години. Съпругът ѝ капитан Филипс умря в далечна Индия под знамето на короната. Макар че умря от болест (и то интимна), получи признание за вярната си служба към кралицата и остави военна пенсия на 45-годишната си съпруга. Тя прие тежко новината за смъртта му през първите няколко месеца. След това животът бавно я понесе в мътните си води. Редуваха се спокойни сиви дни, стереотипни, които обаче ѝ даваха сигурност и удовлетворение.