Валентин Попов-Вотан - Нощта срещу ноември

Сивият додж спря пред паянтовата селска къща сред слягащия се прах. Времето сякаш забави ход, кучетата млъкнаха, кокошките скриха глави под крилете си, а къщата злобно изскърца. Неприветливо заключените кепенци и врати, буренясалият двор, жълтата олющена боя и полусъборената ограда навяха на Филип мрачни и меланхолични чувства. Чувство, че е изгубил детството си… „А, не загубих ли и още нещо… Нещо не изчезна ли още тогава. от живота ми. Нещо умря, но какво?“. Той хлопна вратата зад гърба си и се облегна на колата с поглед, забит в двора, в герана и старата изсъхнала слива.

– Това е къщата на стария Хъксли!

Фил подскочи и рязко се обърна. Стара, дебела бабичка, със сухи очи и бастун, бе спряла и се бе загледала в него.

– А, вие да не би да искате да я купите?

Чак сега Мазлоу видя бяла табела с надпис, че срещу 56 хиляди долара може да стане притежател на тази „чудесна нова къща в китна Калифорния, на комуникативно място“…

– А-а-а, не! Не! – смотолеви той. – Просто минавах и спрях за малко.

– Аз пък си помислих, че… – старицата не довърши и тръгна бавно, подпирайки се.

– Извинете… – неуверено започна той, но като видя, че тя спира, продължи – защо е изоставена къщата?

– Историята е дълга – усмихна се тя, разкривайки голи венци, – а аз съм стара. Ако ме почерпите един тоник, ще мога да ви я разкажа.

Чиста проба изнудване – помисли си Фил!

– Добре, елате.

Отидоха до кръчмата на съседната улица и се настаниха до един мръсен, наплют от мухи, прозорец. Дадоха поръчката си на сервитьорката Сали – здравенячка, която изключително малко приличаше на Моли. След минути пред тях се оказа голяма кана кафе, тоник, черешов пай и ванилов сладолед. Старицата запали цигара с треперещи ръце, пожълтели от никотина, и започна:

– В къщата, която гледахте, живееха Хъксли – Бил , Уоли и внукът им. Тъй и не разбрах как се казва. Момчето беше малко лудо, затова и те не го показваха много-много. Все вътре седеше. Понякога излизаше на двора да поиграе и само тогава го виждахме. Не се различаваше много от другите деца. Като изключим жестокостта му. Всички деца, господине – тя сръбна кафе и после лапна парче пай – са жестоки. Но това беше… – завъртя театрално очи и избърса бърните си. – Обичаше да убива животни. Една сутрин пощальонът чукнал на вратата и когато момчето се показало… Ох, сигурно не ти е интересно… Основното е, че една нощ хлапето взело ковашкия чук и пречукало дядо си и баба си, докато спели. Не ме питай как е успяло да вдигне и замахне с тежкия чук, аз не знам. Но фактът е, че на сутринта намериха двамата на кайма с разльоскани мозъци по възглавницата и чука. Полицията откри отпечатъци на хлапето, а и то самото беше в кръв. А знаете ли къде го намериха?! Свито под леглото на топка, лапнало палеца си, спящо. След това клане. Можете ли да си представите. Отведоха го. Изследваха го. Чух след време, как лекарят му бил разправял, че като малко видяло някакъв крадец да убива семейството му и затуй превъртяло – бабката се ухили беззъбо – и то самото станало изверг. По-нататък не знам нищо. След години обаче го пуснаха. Било се излекувало. Мен ако питаш, от такова нещо оправяне няма, господине!

Старицата изсърба шумно кафето си и стана.

- Аз ще ходя, имам работа. А ти внимавай, че съм чувала, че бродят духове в къщата – изкиска се в шепа старицата, а окото ѝ беше толкова мътно (като герана).

Филип Мазлоу седеше в никому неизвестно кафене, в затънтено градче, на маса, покрита с трохи и вирнали крачета мухи, в трептяща жега, с пулсиращо слепоочие, но най-вече – като гръмнат. Значи ето кои е убил Зеленякът – майка му и сестра му! Както и младото семейство (наскоро), но не. Фил не беше убил баба си и дядо си. Това е невъзможно! Просто е невероятно. Но викът… викът на сестра му, който все още ехтеше в дълбините на съзнанието му… От гърлото му се чу глухо ръмжене, което бързо премина в нечовешки писък. Очите му изхвръкнаха от орбитите и се напълниха със злоба. Пламъчета ненавист заиграха в тях. Сервитьорката също изпищя, но от ужас. Защото там, на втора маса, нещо ставаше. Човекът, който допреди минути разговаряше със старицата Скърф, сега ревеше. Но не това бе плашещото, а че той сякаш се размиваше във въздуха, топеше се, а там, където изчезваше, се появяваше зеленикаво сияние. Зеленото нещо стана от масата и се приближи до бара. От огромните му кучешки зъби капеха слуз и лиги. Сали беше парализирана. Не можеше да отлепи поглед от създанието. Съзнанието ѝ скимтеше от ужас, а крайниците ѝ бяха тежки като олово. Не можеше да помръдне. В този миг дълъг и остър нокът се стрелна към лицето ѝ. Болката избухна за секунда, след което рязко утихна. Тя се свлече. Зеленякът изскимтя от удоволствие и излезе.