Валентин Попов-Вотан - Нощта срещу ноември

От мислите за топлата постеля го изтръгна видът на едно слабичко и дрипаво дете, което обикаляше между чакащите старци с протегната ръка. Явно просеше.

– Хей! Малкият! Я ела тук – провикна се сержант Григоров.

Хлапето се стресна, огледа се като заек и когато видя едрата фигура в тъмносиньо с провиснало шкембе над колана се обърна и драсна надолу към „Витошка“.

– Ех, мамичката ти просешка – каза Григоров. Извади пакет цигари и запали една. Всмукна дълбоко дима и се огледа доволен.

Скоро щяха да отворят вратите и да пуснат пенсиите вътре. Радиостанцията изпращя.

Хлапето потича малко, шляпайки в локви и залитайки в кишата. Спря в едно закътано място и се обърна. Полицаят го нямаше. Знаеше, че го няма, защото те никога не тръгваха да се надбягват с него. Но тичането беше добре, защото се сгряваше. С това тънко лятно якенце му беше студено. Обувките му пропускаха вода. Толкова бе гладен и премръзнал, че искаше просто да се прибере на строежа и да спи в старите дрипи, които му служеха за легло. Тръгна надолу към „Алабин“ и видя малко момиченце, което дърпаше майка си към шарен ресторант за бързо хранене и пищеше. Беше облечено с дебело бяло палтенце, вълнен клин и високи апрески. Хлапето му завидя за топлите дрехи и за докосването на майчината ръка. Беше я загубило преди две години. Живееха на село. Обичаше тя да го прегръща вечер и да му пее народни песни, докато заспи. Баща му обаче не обичаше. Една вечер влезе в стаята му, извлече я за косата и детето повече не я видя. Когато социалните го отвеждаха, чу съселяните да шушукат, че я намерили в герана.

Търкаля се по домове. Видя много бой и унижения, докато накрая избяга и дойде в София, за да проси. А през цялото време единствената топлина, която усещаше, беше тази от спомена за майчината прегръдка.

Стигна „Алабин“ и се вмъкна в изоставения строеж, там, където трамвай 5 се включва в улицата. Долу имаше няколко паркирани коли, покрай които се провря и се качи на последния етаж. Всичките му дрипи бяха там. Зарови премръзнали пръсти в тях и намери кутийката. Отвори я. Извади парче свещ, защото вече се бе стъмнило, и кибрит. Запали я. Капна няколко капки восък и лепна свещичката. След това отвори с радостен блясък в очите кутийката и извади парченце тебешир. Подържа го, а мислите му отново отлетяха към село и майка му. Сълзи напираха, а една като бисерче се изтърколи от ъгълчето на окото. Разчисти дрипите и започна да рисува с тебешира, докато накрая грубата замазка започна да наранява пръстчетата му. Свещта угасна, но детето беше щастливо. Легна си и заспа блажен сън в майчината

прегръдка.

На другия ден по новините съобщиха за двойно убийство в „Младост“. Мъж се прибрал от командировка и заварил жена си в леглото с друг. Веднага го хванаха, защото убитият любовник бе от редиците на силите за ред.

В новините не намери място историята на един клошар, който се натъкнал на вкочанено детско телце, свито на кълбо на изоставен строеж. Под него на плочата била нарисувана женска фигура, а детето явно било заспало свито върху нея. Може би няма да питате, но да… на лицето му греела усмивка, защото най-после било при майка си.

Викът на онова дете промени живота на Филип Мазлоу из основи. Викът, който чу през онази ясна, топла нощ. Сивият строг додж на Филип Мазлоу – търговски пътник от L. A. – спря пред крайпътното кафене, където винаги се отбиваше на връщане към големия град след добра сделка. Както винаги, когато спираше тук, си пееше една песничка, съчинена от самия него:

Този път беше сключил договор за цели двадесет парчета и смяташе да пийне подобаващо. Слезе от колата и доволно подсвирквайки си, махна невидима прашинка от ревера на кафявото си сако. После с бодра крачка се запъти към кафенето. Още от малък лъжеше доста умело и баба му се шегуваше, че лъже като търговски пътник. Може и да послъгва, но изкарва добри пари. Много и добри пари. Беше доволен от работата си, а всички останали презираше. Беше един от върхушката на средната класа, доволен от стила си на живот, от възможностите си. Имаше хубава къща с две бани, заден двор с басейн и две коли. Какво повече можеше да иска от живота?!