Валентин Попов-Вотан - Нощта срещу ноември

Двамата замълчаха, докато кацаха пред входната врата. Измъкнаха се от въздухопланера, когато андроидът замръзна.

– Какво има? – погледна го Джек

– Вратата е отворена – сякаш душеше въздуха.

– Може да са я забравили?

– Не е възможно. Винаги се затваря, защото има много отровни змии, а и Рино го няма – отвърна роботът и с изваден енергиен пистолет влезе в къщата.

– Кой е Рино? – Джек също приготви пушката си.

– Кучето-пазач.

Човекът остана сам отвън. След миг колебливо хлътна след машината. Посрещна го студен, почти мразовит въздух, който се носеше от климатиците. Пред него се простираше огромно антре с мраморна настилка и големи 3D портрети. В дъното широк ескалатор се изкачваше към втория етаж. Вляво и вдясно имаше врати. Андроидът излезе от тази вляво.

– Нищо – каза и мина през дясната врата.

Ридъл се насочи към ескалатора. Внимателно се изкачи по него на втория етаж, където отново започваше дълъг коридор с четири врати и тераса в дъното. Крадешком, човекът се приближи до първата и я отвори с ритник. Хвърли се вътре. Някакъв силует лежеше на леглото. Джек се приближи бавно, не изпускайки стаята от поглед.

– По дяволите! – изхриптя той и спазъм сви корема му.

Наведе се и повърна.

На леглото, по гръб, лежеше жена. Цялото ѝ тяло бе посиняло и в кръв. Гръклянът висеше през прореза на шията, устата бе отворена и през нея зеленееше подпухнал език. По лицето и голите рамене личаха следи от зверски ухапвания. Липсваха цели парчета кожа и месо. Косата бе сплъстена от кръв и мозък, а отстрани на черепа зееше страховита дупка. Пръстите на ръката бяха свити като но – кти на граблива птица и впити в одеялото. Дрехите бяха разкъсани и цялото тяло бе драскано и удряно. Двете гърди липсваха, само следи от зъби очертаваха местата, където са били. „О, боже! Що за изрод би сторил това“ – помисли си Джек и погледна около леглото за следи. Там, на земята, лежаха два сдъвкани къса месо. Безспорно – липсващите гърди. Човекът се втурна навън, задъхан и потен, и едва не се сблъска с андроида.

– Намери ли нещо? – попита той.

– Аха – едва изхъхри Джек, – труп на жена.

– Милейди! – възкликна машината и влезе.

Ридъл извади смачкана цигара и запали нервно. След малко роботът се върна.

– В съседната стая е милорд. Мъртъв! – натърти на последната дума. – Това е дело на диваците. Трябва да ида до селото.

– И аз ще дойда – отзова се Джек, а когато вече летяха към поселището, го попита как се казва.

– Господарите ми казваха Чарли.

– О‘кей, Чарли, да видим тези диваци какво…

Думите му бяха прекъснати от взрив. Летящият джип

избухна и те се стовариха сред гората. Корпусът гореше, а люкът отказваше да се отвори. Димът се стелеше в кабината и задушаваше Ридъл. Очите му се насълзиха, тежка кашлица започна да дере дробовете му. С помътняло съзнание на задушаващ се, Джек видя, че андроидът е успял да катапултира, преди джипът да се разбие. Тогава нещо стисна дробовете му, кръвта нахлу в очите му и той изхриптя, преди да загуби съзнание.

Отблясъкът от горящия въздухопланер се виждаше надалеч в тъмнината, настъпила със залязването на двойното слънце. През гората в редица вървяха, почти подтичвайки, петима диваци, а най-отпред ги водеше едно момиче. Лин откри машината, докато търсеше корени за ядене, и успя да измъкне човека. А след това изтича до лагера, за да доведе помощ.

Момичето изръмжа и посочи към едно място между дърветата. Мъжете се приближиха и оживено започнаха да жестикулират, след което един грабна лежащия мъж и затича по пътеката. Другите се втурнаха след него. След десетина минути втори дивак взе изпадналия в безсъзнание мъж и така, постоянно сменяйки товара, след около час и половина те се озоваха в бивака.

Джек Ридъл се изтръгна от ноктите на комата бавно, така както и беше попаднал в мрежите и?. Първоначално образа, който виждаше, бе двоен, но след известно време и с усилие, успя да го фокусира. Видя покрив от слама и кал, стени от глина и земя, постлана с треви и одеяла. В ъгъла на помещението, в което се намираше, бяха облегнати няколко заострени пръта и ножове с каменни остриета. Човекът вдигна ръка и опипа главата си. С учудване откри, че е привързана с кърпа. Тогава изведнъж се сети за всичко, което бе станало. Къде ли беше сега? Сигурно в селището на диваците. А какво ли бе станало с Чарли? Провесеното чердже на входа се отмести и слънцето надникна. Джек сви очи от болка, но веднага пак стана сумрак и той ги отвори. Пред него стоеше младо момиче с мръсна, сплъстена коса и прашно тяло. То се усмихна и първата мисъл на болния бе, че сигурно зъбите ѝ никога не са виждали паста и четка за зъби. Тя се усмихна пак, докосна сърцето си и посочи с длан към него. После заклати глава и затръска рамене. Сякаш затанцува. Застана потна, със сведена глава и забила въпросителен поглед в него, сякаш очакваше той да отговори нещо. Джек сви рамене и я погледна неразбиращо. Тя бързо изтича навън и се върна с глинена паница, пълна с червен сос. Показа със знаци, че Джек трябва да го изпие и последният реши да я послуша.