Валентин Попов-Вотан - Нощта срещу ноември

Капсулата се приземи рязко сред гъста зелена трева. Джек тръсна глава и се измъкна от металната кутия. Знаеше, че въздухът е годен за дишане, но все пак вдиша леко и боязливо. Белият му дроб се напълни със свеж и топъл въздух, малко сух, но не и застоял. Човекът се усмихна. Всичко бе толкова красиво, миришеше на трева, от дърветата се чуваха птичи песни, а тук-там прелитаха пеперуди и някакви други насекоми, които не му бяха познати. Той се наведе и се взря сред тревата. Там пъплеха мравки и калинки… Джек си помисли, че може би няма нужда от екипировката и оръжията, с които се беше запасил. Всичко бе толкова красиво и спокойно. Като на земята през 19-ти век. Нещо зад него прошумоля и той се извърна светкавично, насочвайки пушката си по посока на шума. Срещна го погледът на голямо лъвоподобно животно с два реда зъби, стърчащи от устата му. Пушката изгърмя от несъзнателно свития показалец и звярът се търкулна с хъркане. Ридъл се приближи предпазливо и го подритна. Тялото бе мъртво. Тогава взе да го оглежда с любопитство. Туловището бе малко по-голямо от това на земния тигър, козината бе рядка и къса, а очите големи и тревно зелени. Ридъл бръкна в устата му и изтръпна. Зъбите бяха страховито остри и големи, с лекота биха прегризали гърлото на хипопотам. Задните лапи бяха силно развити и мускулести, но предните бяха само с един голям нокът. Толкова голям, че в извивката му се побираше човешко рамо. С това приспособление звярът навярно се катереше добре по дървета и скали, а и смъртоносни рани се нанасяха твърде лесно. Джек се надигна и реши да тръгне към светещите точки. Обърна се и замръзна. Пред него стоеше андроид с хромирани части. Човекът посегна към лазерния револвер, но тенекиен глас го прекъсна по средата на движението му:

– Идвам с мир, земни приятелю!

Джек не намери какво да отговори, затова остави револвера недокоснат и отпусна ръка до кобура.

– Справи се чудесно с лъва.

– Ако не се бях справил аз, той щеше да се справи с мен – усмихна се пресилено човекът.

От гърлото на робота се разнесе подрънкване – явно смях.

– И нямаше да можеш да видиш господарите ми!

– Господари?! Нима тук живее някой? – учуди се Джек.

– Да, и то хора, а не андроиди като мен – в гласа на робота сякаш прозвучаха нотки на съжаление.

– А какво правят тук?

– Нека първо се качим във въздухопланера и по път ще ти разкажа.

Андроидът се обърна и тръгна към гората. Джек го последва и след минути бяха в летящия „джип“.

– Моите господари са сър Престън и лейди Корни, които притежават тази планета от 420 години. След като се пенсионираха, продадоха веригата космически сервизи, от които бяха натрупали значително състояние, и се заселиха тук.

– Наистина ли само в тази долина има въздух?

– Да. Милорд и милейди го откриха случайно. Дотогава родът Престън не използваше собствеността си.

– Ясно. А някой друг живее ли на планетата? – продължи да любопитства Джак.

– Има и едно племе от диваци, които използваме за „евтин персонал“ – изхилването на андроида прозвуча като търкалящ се в тенекиена кофа лагер.

– Диваците тука ли бяха или ги докарахте специално за целта?

– Взехме няколко умствено изостанали деца сираци и ги спасихме от незавидното им бъдеще.

– И те тук живеят като в рая, нали – иронизира го човекът.

– Може да се каже, че са по-свободни от преди. А нали човечеството винаги е искало свобода.

Ридъл се усмихна:

– Да, но за свободата да постигнеш сам свободата, която желаеш. Свободата да избереш начина си на живот, а не да ти го налагат отгоре!

– Не, свободата е - започна роботът, – свободата е да живееш така, че да не пречиш на другите. Така е в демократичното общество. Създават се закони, налагащи определени правила, в рамките на които можеш да живееш свободно. Това е с цел да не накърняваш свободата на човека до теб. Точно това направихме и тук. Тези диваци пречеха на обществото, не се вместваха в неговите правила, не покриваха неговите очаквания. Ние ги взехме, пуснахме ги на свобода и ги използваме за неща, които са ни нужни.

Човекът се почеса по коляното и остави пушката на седалката до себе си.

– Тук е тънкият момент, който ти се изплъзва. Вашата свобода е свобода на чистата подбуда, а тяхната е подаяние. Тя не е чиста, а просто временна храна за душата, с която нито един еволюирал индивид не би се примирил…

– Те не са еволюирали индивиди – отряза го роботът. – Но ето, вече стигнахме.