Валентин Попов-Вотан - Нощта срещу ноември

Слънцето още не беше стигнало хоризонта, когато двамата бегълци докоснаха росните треви с боси крака. Поеха отново към лилавата река, за да търсят следи от робота. От време на време Лин се спираше и душеше наоколо. Джек се оглеждаше, с пръст на спусъка. За трите седмици на планетата той се беше променил. Без скутер, сред диваци, брадясал, мръсен, потен, с разкъсани дрехи, трудно се отличаваше от народа слабоумни. Вече дори говореше малко, просто защото нямаше с кого да комуникира по този начин.

Внезапно дивачката спря и настръхна. Махна с ръка напред и залегна в тревата. Джек Ридъл разбра, че е дошъл моментът да действа. Залегна и запълзя предпазливо. Придвижваше се бавно и внимателно, от една страна, защото се пазеше да не вдига шум, а от друга, защото пушката му пречеше. След известно време видя фигурата на робота, изправена до една канара. Андроидът бе замръзнал с ехолокатор, който долавяше шумове и предаваше информация на електронния мозък. Джек замръзна, докато онзи пое бавно към гората. Беше прибрал ехолокатора. Човекът свърна назад и когато се отдалечи достатъчно, се изправи и затича към гората. Описа дъга, качи се на едно дърво и зачака Чарли да мине оттам. Врагът му се зададе след малко. Стъпваше бавно и внимателно и се оглеждаше. Джек го взе на мушка и го проследи така, докато роботът се озова на разстояние един изстрел. Натисна спусъка едва когато врагът бе на двадесетина крачки от укритието му. Зелената светлина рукна в строен лъч и се заби в гърдите на робота. Хиляди парчета пластмаса и желязо се пръснаха в различни посоки. Джек слезе. Дрехата му се закачи на един клон и остана да виси там. Джек се отправи към селището, като пътьом мина през къщата на някогашните господари. Беше изгоряла до основи, но той не съжали. Хвърли пушката в развалините и се затича към дома си. Сутрешният хладен вятър галеше голото му тяло, босите му крака усещаха допира на трева и съчки; чистотата на природата докосваше очите му, душата му, а той тичаше към своята свобода, към свободата за живот, която съдбата му подари.

Накрая на селището от глинени къщурки група диваци танцуваха. Недалеч от тях една дивачка и един малко по-различен дивак люлееха малко детенце с руса коса и сини очи и сумтяха. Голият дивак танцуваше с момченцето в ръце, а танцът бе танц на свободата, която пожелаваше на сина си!

Последните лъчи на зимното слънце огряваха сградата на НДК, която бе надвиснала мокра и мрачна над събралото се множество. Сгушена в дебели палта, вдигнати яки и палитра от шапки, тълпата тихо шумеше в очакване на представлението. Повечето бяха възрастни напомадени реститути, които миришеха на нафталин, старо червило и спарена вълна. Културтрегерите на днешна София нетърпеливо бъбреха, а някои по-възрастни господа, тук-там и дами, пушеха смачкани цигари. Усмивките им бяха криви и разкриваха пожълтели или направо липсващи зъби. Косите на възрастните дами се подаваха изпод старите шапки, които бяха преживяли цели десетилетия в картонени кутии по гардероби и тавани, купени от някой руски пазар навремето или подарени от гурбетчии из руските републики; подаваха се в най-разнообразни цветови гами – от морковеночервено, през яркосиньо, до тъмнолилаво. Почукваха бастуни и тънки чадърчета с дантела. Поклащаха се олющени дамски чанти, които са били модерни през 40-те и 50-те години на миналия век. Беше ранна зимна вечер. По-рано през деня бе валял сняг, но сега само кишата и хапещият студ напомняха за мразовитата господарка.

Покрай множеството мина полицай и се огледа дали всичко е наред. Дебелата униформа го предпазваше от студа, а и служебните ръкавици бяха много топли. Подсвиркваше си тихо. Довечера не беше дежурен и щеше да отскочи при приятелката си. Нейното легло беше винаги топло и уютно. Представи си чашите с вино, мача по телевизията, вечерята, която Мими ще приготви. Той ще седи и отпива малко по малко, ще боде сирене, поръсено с червен пипер. След това Мими ще му сервира пържола с грах, като леко ще го погали по рамото и ще седне срещу него, мило усмихната. Над лявото ѝ рамо той ще хвърля поглед към поредния мач на английското първенство. А след вечеря прегърнати ще отидат в спалнята и ще се отдадат на ласки и любов. Мъжът на Мими не се прибираше с месеци. Шофьор, какво да го правиш. Отдавна я врънкаше да се разведе, но тя се страхуваше. Нищо, че приятелят ѝ бе полицай. Страх я беше от мускулестия шофьор с изрисувано в татуировки тяло.