Валентин Попов-Вотан - Нощта срещу ноември

Ритна вратата и влезе:

– Здрасти, Моли! – махна той към хубавичката сервитьорка пред бара.

– Как е, Фил? Май си ударил нещо голямо, а?! – тънките ѝ устни се разтеглиха в усмивка.

– Цели дванадесет сделки, сладурче! Я, дай една по-голяма кана с кафе и парче пай, че тоя бизнес ми опразни стомаха…

Момичето се изкикоти и се скри в кухнята. В това време на паркинга спря жълт датсън и от него излезе едно семейство. Малкото момиченце държеше кукла с руси коси и сини спящи очи. Беше облечено със светлосиня рокличка на бели точки с дантелена якичка, бели къси чорапки и сини лачени обувки. Филип се беше зазяпал по тях и Моли трябваше два пъти да го подбутне, за да се обърне. За разлика отпреди малко, сега бе сериозен и пое поръчката си мълчаливо. Започна да дъвче, а младото семейство влезе в закусвалнята.

Мъжът беше облечен с червена карирана риза, която висеше свободно над тесните сиви джинси, а кафявите му шприцове тропаха по дървения под, докато се запътваше към масата зад Фил. Той беше висок и мускулест („като всеки фермер“ – помисли си Фил), с квадратно лице, добродушни очи и черна щръкнала коса. Жената бе кльощава с остри скули и мек поглед. Дълга коса, с цвят на кълчища, се спускаше по зелената ѝ рокля.

– Тате! Аз искам малинов сироп и кифла.

– Добре, Ели. Няма проблем. От сутринта не си яла нищо – мъжът погали детето по главата и се обърна към съпругата си. - А ти какво искаш, скъпа?

– Кафе и бургер!

– О‘кей, Рони – кимна той и се обърна да поръчва към вече появилата се сервитьорка.

Фил дъвчеше бавно и слушаше разговора на съседната маса. Отново чу потропването на ботушите по дъските. Спомни си, че като малък на село, преди да заспи, често чуваше такова потропване откъм килера. Мислеше си, че са от голямото чудовище със зелена брадавична кожа и дълги кървави зъби, което сграбчва децата с ноктести лапи и ги изяжда, когато са били непослушни. Затова не обичаше да спи на тъмно, а и никога нощем не ходеше до тоалетна, дори когато повече не можеше да стиска. Лошото чудовище щеше да го сграбчи!

(… което взе… кой ли?…)

– Сър, сър, извинете – някой го тръскаше – Добре ли сте?

Фил, сепнат, изтърва пая. Пот се стичаше по челото му, а фермерът стоеше прав до него. Усмихна се!

– Извинете, че ви стреснах. Ще ви поръчам друго парче.

– А-а-а, не… не, няма нужда – запелтечи Мазлоу и заизтръсква трохите от дрехите си.

– Исках само да ви попитам дали имате огънче – мъжът все още стоеше до него.

(„Махни се, селяк!“)

– Не, съжалявам. Не пуша – Фил сви рамене, – но Моли може би има!

– Моли? – учудено попита мъжът.

– Да! Сервитьорката.

– Аха, благодаря.

Тропането по дъските се отдалечи.

Понякога нощем не ставаше от леглото, защото под него беше много тъмно. МНОГО тъмно. А то, чудовището, обичаше мрака. В него се беше родило и в него живееше и се хранеше. Мракът беше негов дом. Фил усети, че се е разтреперил, както преди двадесет и пет години. Сякаш още е в дядовата къща, завит до брадичката под юргана, потен и уплашен, впил поглед в спасителната светлина.

Изведнъж му се догади и той тромаво се измъкна и втурна към тоалетната. Моли го проследи с поглед. Днес Фил ѝ се струваше много странен.

Фил наплиска лицето си със студена вода, наведен над умивалника. Погледна в огледалото. Погледът му се плъзна върху отражението на една от кабинките зад него. Под вратата се виждаше едър зелен крак, покрит с люспи и брадавици. Пръстите завършваха с черни дълги нокти. Мъжът рязко се обърна към тоалетната. Сега нямаше нищо. Наведе се, но пак не успя да види има ли изобщо някой вътре (всъщност не желаеше да се навежда, а още повече да вижда зелени крака в обществени тоалетни).

Изхвърча, плати сметката си набързо и се качи на доджа си. Асфалтът започна да се движи под набиращата скорост кола. Но за разлика откогато идваше, сега нито си пееше, нито потропваше с пръсти по волана. Мислеше! Зеленото чудовище беше взело някой?! Но кой!

То се връщаше. Част от господин Мазлоу – малкия Фил, бе сигурна, че зеленото чудовище ще дойде да вземе и него. Големият Фил, от върха на своите 32 години, не вярваше в предчувствия. Не вярваше и в Зеленяка, защото бе пораснал, бе пътувал много, видял много и знаеше, че доказателства за причината за страха му просто няма.

„Зеленяк! Ти! Не! Съ! Ще! Ству! Ваш!“ – повтаряше като мантра малкият Фил, макар да знаеше, че е там. Не искаше да повярва, че нещо толкова голямо, лигаво, зелено, жестоко и гладно съществува. Но ако се върнеше… то щеше да го изяде.