Валентин Попов-Вотан - Нощта срещу ноември

Вървеше, докато стигна до един голям дъб. Спря се в основата му, където имаше издутина от пръст и груб скован кръст.

Клекна, сложи цветенцата до кръста, усмихна се и каза:

– Вече всичко е наред, мамо!

После легна, прегърна майка си и заспа. Шареното хвърчило я понесе над незнайни вълшебни земи.

Тази сутрин бе прекрасна. Есента сякаш с невидима ръка бе позлатила дърветата. Нашарени с хиляди цветове и оттенъци, те се виеха щастливи с дългите си пременени клони; прегръщаха своите приятели – сладкопойните птички и се смееха, когато хладният вятър разклащаше вейките им! А небето бе бистро и тъй синьо, че на Данчо му се искаше да се гмурне в него. Той бе ходил само веднъж на море, но споменът за необятната топла вода го преследваше през годините и може би до края на живота си щеше да си я спомня.

Данчо седеше на мукавите си в изоставената къща и през счупения прозорец гледаше новата природа. В други дни счупеното стъкло му изглеждаше хищно озъбено, но днес… Днес то грееше, светеше като дъгата, която веднъж се бе извисила над малкото заливче накрай града. Дъгата, която за него бе истинска триумфална арка. Той си представи как седи в богато украсена бойна колесница, теглена от едри, охранени бели коне, как ризницата и шлемът му блестят на слънцето, пред него и след него маршируват войници и водят роби, вързани с вериги; различни зверове в клетки, а тълпата граждани го приветства и скандира: „Да живее Данчо! Слава!“. Надигна се от кашоните и бавно провлачи крака към вратата, когато нещо изскърца под стъпалото му и го убоде. Той изпъшка и отстъпи назад да погледне. На земята лежеше красиво цветно стъкълце. Мъжът се наведе и клекна до него. Не можеше да отдели поглед от тази неземна красота. Колебливо протегна ръка и го… погали. Беше топло. Така уютно топло. Изчисти капчиците кръв. Пръстите му се сключиха около стъклото и го вдигнаха.

– Моята хубавица! Моята красавица!. – мълвяха устните, докато пръстите галеха, а очите попиваха прелестта. След известно време той прибра стъклото в джоба на скъсания си шлифер и излезе. Но дясната му ръка остана в джоба, където галеше стъкълцето.

Тази вечер Данчо срещна свой приятел, макар че не би нарекъл Боклука свой приятел. Просто от време на време те се срещаха и разменяха по някоя дума.

– Здравей, Боклук – мило се усмихна, – имам да ти кажа нещо.

– К‘во? – отрониха жълтите изпочупени зъби, стискащи смачкан фас.

– Аз си имам приятелка, Боклук! Истинска приятелка. Красива, скромна, добра. Истинска приятелка.

Боклука погледна изгърбения, застарял младеж срещу себе си, мръсните му ръце, изпокъсанте и мърляви дрехи и избухна в неудържим смях:

– Ти…, ха-ха-ха-ха, ти… и… приятелка… хахахахахаха!

Лицето му се изкриви във вълча физиономия от смеха и Данчо побягна към къщи. Влезе запъхтян и се тръшна на мукавите си! После се сепна и бързо бръкна в джоба си. Извади ръка и захласнато разстла длан пред очите си. Въздъхна успокоен и блажено се усмихна.

– Здравей, скъпа моя! Най-после сме си вкъщи – затвори за миг очи и после погледна красивото момиче. То бе нисичко, с дълга кестенява коса, малко, навирено носле и красиви очи – ту кафяви, ту зелени. То бе прекрасно, сладко, мило, най-красивото момиче на света. Защото бе негова, само негова. Данчо го гледаше и милваше. Това момиче бе придобило смисъл за него. То въплъщаваше целия свят и всичко красиво на света. Момичето бе смисълът на живота му…

– Ще те нарека… Хей – очите му светнаха, – ще те нарека Стъклено момиче, защото те намерих сред стъклата от прозореца – говореше мъжът и не спираше да се възхищава на живите и весели очи, чипото носле и малките трапчинки на бузите.

Бе щастлив. За пръв път в живота си бе истински щастлив. А това бе най-хубавият ден от цялата вечност.

– Аз те обичам, Стъклено момиче!

И така Данчо заживя доволен и изпълнен с вяра и красота. С любов.

Една вечер той се прибра много уморен вкъщи и веднага отиде до пригоденото си легло, където почиваше неговото момиче.

– Здравей!- каза тихичко и седна. Днес бе уморен, а кракът го болеше. Сигурно се бе убол някъде или стъпил на нещо.

– Стъклено момиче! – Данко се обърна към нея – Обичам те, сладко Стъклено момиче!

И легна да спи щастлив. Той не бе сам на света. Имаше кого да обича и кой да го обича.

Докторът кимна към полицая, който го бе извикал в тази мръсна дупка, отрупана с боклуци.

– Гангрена. Изглежда е наранил крака си на нещо, а раната се е замърсила – въздъхна, – починал е преди повече от 30 часа.