Валентин Попов-Вотан - Нощта срещу ноември

Наметна връхна дреха и притича до съседната къща. Потропа на вратата. Отвори и Джим.

– Здравей, Джим, как си? Тук ли е Бети?

Чак след тази реплика забеляза, че обикновено спретнатият и стегнат Джим има по-различен вид. Беше с набола брада, смачкана пижама, с мръсен халат над нея. Имаше торбички под очите.

– Констанс! Влез, моля те – очите му се напълниха със сълзи. Тя плахо влезе след него. Той се тръшна на дивана, неприлично разкрачен, така че гостенката му отклони поглед.

– Бети я няма, Констанс! Няма я. Заминала е! – и се разрида.

Г-жа Филипс го чу, но погледът ѝ беше паднал върху отворения на буква Т каталог на Томас Кук.

Сто и петдесетте коня бяха залепили колата за шосето. Дървета и селски къщи прелитаха край мен като сиви метеорити, загубени в светлинния блясък на слънчевия диск. Единствено, от време на време, трактор или камион ме караше да намалявам скоростта. Но удоволствието беше неописуемо. Харесвах да пришпорвам звяра. Подминах отбивката за Ябланица и паднах на 40, защото долу, в лявата дъга на завоя, обикновено дремеха куки. Да, и този път не се излъгах. Черният звяр триумфално мина покрай тях, спазвайки ограничението. А след това педалът на газта отново хлътна под крака с доволен рев от страна на двигателя. На стрелките поех наляво към Златна Панега. Това е може би най-любимият ми край от България. Малки и уютни селца, сред чиста природа, река, добродушни селяни. Намалих скоростта и свалих стъклото докрай. Навлязох в Петревене. Малко след кръчмата в центъра на селото погледнах в лявото странично огледало. Видях траурна процесия, покрай която преди минута би трябвало да съм минал. Но не бях…

Най-отпред вървеше попът, с черно расо и калимявка. Зад него едър прегърбен селянин носеше портрета, явно на починалия, а след него друг – с кръст в ръка. Голям и черен кръст. Черен като земята, която щеше да погълне ковчега, носен от шестима цигани. Зад този авангард се виеше и процесията. Мъже, жени, деца пристъпваха бавно, с наведени глави. Слънцето прежуляше. Виждах капчиците пот, които влизаха в очите на опечалените. Виждах праха, който се вдигаше от тътрещи се крака… Някак неусетно бях спрял и гледах в огледалото. Излязох и затръшнах вратата на колата. Портретът на починалия, който носеха след венеца, бе достатъчно далеч, за да не видя лицето, виждах единствено, че е млад човек. А и сякаш в процесията имаше хора на средна възраст… ученици, изобщо млади хора. Нещо ме стегна за гърлото и с тръсване на главата се качих обратно в колата и потеглих. В огледалото нищо не се виждаше.

След половин час спрях пред старата къща, която дядо ми на времето бе построил. Малка къща, но с прекрасно разположение – на края на селото, гледаща към дол с пресъхнала вада. Отвъд вадата се издигаше склонът и започваше гората. Изключително тихо, спокойно и уединено място, където обичах да почивам от време на време и да си спомням детските дни, когато прекарвах летните ваканции тук с баба и дядо. Съблякох се до кръста и се измих на чешмата в двора, а след това окастрих двата чемширови храста до нея, за да не се спотаяват змии под тях. Облякох чиста риза и отскочих до съседите за кофичка домашно кисело мляко и няколко яйца. Когато се върнах, се бе здрачило вече и щурците пееха в тревата; мигаха звезди, а сърпът на луната прорязваше небето и сякаш гонеше слънцето, което отстъпваше на запад. Сложих тигана на котлона, а след като се загря – и парче сланина. Като се стопи, чукнах яйцата и не след дълго имах готови яйца по панагюрски. Около 23:00 ч., вече приключил с вечерята, стоях на голямата веранда, слушах нощта и пушех. Спокойствие. Спомних си как дядо ми ме заведе накрай селото, там, при табелата. В земята имаше дупка, образувана от разместване на скални маси. Тогава ми каза, че това е вертикална пещера. Много ме впечатли, защото той я нарече „кучешката дупка“. В нея хората хвърляли старите кучета или такива, за които не могат вече да се грижат, само и само да не ги убият. Някои умирали при падането, но други оцелявали. Затова хората свикнали и да им хвърлят остатъци от храна, труповете на умрели от болест животни и други. Тогава бях едно 5-годишно хлапе. Дядо ми показа какво да направя. Намерих по-едричък камък и го хвърлих в дупката. След 3-4 потраквания в стените на пещерата, камъкът падна. Тогава чух далечния лай на кучетата, живеещи в мрака под земята. Лаят се блъскаше в стените и пристигаше на вълни до мен. Лай на кучетата на ада. И сега само далечно джафкане на някое куче прорязваше тишината. Изтъркаля се камъче от пътеката. Сигурно котка се разхождаше и търсеше полски мишки. След това чух драскане по циментовата пътека, водеща към стълбите на верандата.