Кристофър Прийст - Островитяни

— Съгласихме се, че се перчеше. Затова ти трябвах. Онова, което направи с планината, е хубаво, гениално, невероятно, уникално. Впечатлен съм. Никой не е правил нещо подобно. Дори аз не бих могъл да го построя. Това ли искаш да кажа?

— Не.

— Наистина го мисля.

— Но не е завършено. Едва започнах. Случилото се снощи… беше все едно някой да вземе инструмент в ръцете си за пръв път. Опитвал ли си някога да изтръгнеш нота от тромпет? Това е всичко, което постигнах вчера. Просто накарах инструмента си да изсвири една нота. Сега трябва да се науча да свиря истински на него.

— Ще научиш планината да изпълнява мелодии?

— Не веднага. Но мога поне да програмирам основните ноти. В тунела горе има клапи, които ще създадат вихрови потоци, ако бъдат отворени. Единият ще освободи експлозивно въздух. Нямам представа как ще звучат.

— Добре, но и аз си имам работа. Може по-нататък да мина да се видим, например когато го научиш да свири националния химн. Колко време, смяташ, ще ти отнеме? Да се видим след още пет години?

— Не се дръж така гадно точно сега, Ой. Нуждая се от помощта ти. Наистина.

— Анти-помощ, анти-изкуство?

— Ела в леглото да ме приспиш.

Накрая Ой се съгласи да остане с нея. Йо не се промени — беше все така упорита и перверзна, често му крещеше, че е направил нещо не както трябва, понякога го изоставяше, за да работи сама, но изглежда наистина разчиташе на него. Всеки ден работеха заедно върху звуковите клапи в тунела. Ой го намираше за интересно — безкрайния диапазон от настройки и комбинации, в съзвучие всеки път, когато вятърът променяше посоката и налягането си.

Скоро планината реагираше на отварянето на допълнителните клапи. Вече не беше необходимо да духа силен вятър, за да изсвири нота — Йо беше инсталирала поредица от тръби на Вентури, ускоряващи локалната скорост, с която въздушният поток преминаваше през тунелите. Една вечер лежаха будни, а планината стенеше и виеше чудовищните си тътнещи тонове, заглъхващи и усилващи се, докато непостоянният Нарива обвяваше склоновете. Започваше да придобива нещо като масивна, слонска красота.

Колкото и да се възхищаваше Ой на изобретателността й, безкрайното дълбоко звучене на басовите ноти му се струваше лишено от въображение. Хората из града също бяха започнали да се оплакват, но засега явно никой не успяваше да открие кой стои зад всепроникващите звуци.

Ако връх Вулден беше някоя от собствените му инсталации, Ой вече щеше да е напуснал острова. Не обичаше да чува отзиви за работата си.

Една сутрин, призори, след поредната нощ на будуване, той каза на Йо:

— Трябва му дискант.

— Трябва му какво?

— Друг тунел, по-къс, по-тесен, под различен ъгъл спрямо вятъра, свирещ в по-висока хармония.

Йо не каза нищо и вместо това се взря мълчаливо в него, а после затвори очи. Изминаха няколко минути. Виждаше как очите й се движат бързо под спуснатите клепачи. Челюстите й бяха здраво стиснати и Ой забеляза, че вените на врата й пулсират от напрежение. Подготви се за най-лошото.

Накрая тя каза:

— Майната ти, копеле. Майната ти, майната ти !

Но този път обидите й не доведоха до секс. Тя бързо се облече, отиде сама в планината и Ой не я видя чак до следващия ден.

Когато стана готова, тя го отведе горе в планината, много по-нависоко от главния тунел, до място, където бе открила дълъг хребет по южния склон. Там вятърът бе по-пронизващ и по-студен и издаваше свой собствен вой, докато се носеше из голите скали и дълбоките цепнатини.

— Ако някак успея да прокопая нов тунел през този хребет, ще останеш ли, за да помогнеш?

Ой пазеше равновесие на една открита канара, блъскан от смразяващия вятър. Далече под тях първият тунел стенеше, но почти не го чуваха тук горе.

— Ако някак успееш да го прокопаеш, аз някак ще го запълня.

— Какъв е смисълът тогава?

— А, пак старият аргумент за смисъла — каза Ой. — Изкуството няма смисъл. То просто е. Можем да правим и двете. Ти ще копаеш тунела, а аз ще го запълвам.

— А мислех, че аз съм лудата.

— Да и не. Това е другият отдавнашен спор.

Йо размаха нетърпеливо ръка:

— Тогава какво, по дяволите?

— Какво, по дяволите, кое? — Ой се взря в изумителния пейзаж, островите в хомке, кипящото море, белите облаци и сноповете ярки слънчеви лъчи. Далече на юг се движеше дъждовна буря. В тесния пролив между два острова преминаваха два бели ферибота. — Някои места не се нуждаят от изкуство — каза той. — Погледни какво има тук! Може ли някой от нас двамата да го направи по-красиво?