Кристофър Прийст - Островитяни

Внезапно в камъните се блъсна една голяма вълна и изхвърли пръски. Капките полетяха срещу тях, понесени от топлия вятър. Беше освежаващо и стимулиращо в горещата нощ — и Ой си спомни за начина, по който Йо обичаше да прави любов.

— Вчера прочетох за вятъра — каза Йо. — Това е Нарива, най-после. Очакваше се от няколко дни. Слушай — чуваш ли нещо? — Тя въртеше глава, сякаш търсеше звука. Откъм пристана долитаха само неспирната врява на двигатели, отекващия глас от високоговорителя, виковете на контрольорите, насочващи движението към фериботите, воят на лебедка, разбиващите се вълни. — Прекалено е шумно тук!

Тя се обърна и бързо тръгна покрай вълнолома към града, следвана от Ой. Имаше прилив и пръските, носени от вятъра, ги намокриха до кости, преди да стигнат на главния, ярко облян от светлина кей, между крановете, опашките изчакващи автомобили, контрольорите и техните жълти жилетки и лъскави шлемове, направляващи шофьорите, размахващи фенерчетата си.

Щом стигнаха до улицата, където живееше тя, в края на Стария град, вятърът вече почти не се усещаше. Околните постройки пазеха завет, но на единия хълм над тях имаше дървета, които се поклащаха мрачно в нощта. Йо си мърмореше разгорещено, изпреварвайки Ой. Винаги когато успееше да я настигне, тя гневно извиваше рамо и ускоряваше крачка.

В апартамента — задушен и горещ след дългия ден — тя обиколи и разтвори широко всички прозорци, навеждайки глава през тях, вслушвайки се навън. Накрая захвърли всичките си дрехи.

— Ела в леглото! — каза тя.

— Какво се опитваше да чуеш? — попита Ой.

— Тихо! — Тя дойде при него, отпусна се на колене и бързо разкопча панталоните му.

Час по-късно, изтегнати голи един до друг на леглото, заслушани в мирните шумове на нощния град, нахлуващи през отворените прозорци, усетиха дълбока вибрация, предаваща се през сградата.

— Ето го, най-после! — каза Йо, като се изправи бързо и приближи до прозореца. — Слушай!

Той застана до нея. Нарива вече духаше по-силно, поривите му се носеха из града и улиците и вдигаха прах, но вибрацията се надигаше от земята. Отначало не успя да я свърже с някакъв конкретен звук, но скоро чу дълбок, нисък грохот, постоянен тон, далечна сирена. Градът оставаше тъмен и със спуснати кепенци срещу ветровитата нощ. Мърморещият тон се променяше с поривите на вятъра, спускайки се откъм планината, като понякога отслабваше, но далеч по-често нарастваше.

След няколко минути постепенно кресчендо, тонът задържа постоянно силата си — висок, дълбок, бумтящ бас профундо.

— Аха! — възкликна Йо.

— Поздравления — каза Ой. — Впечатлен съм.

— Точно затова си тук — рече тя, като го хвана за ръка.

— Само за да се перчиш пред мен?

— Пред кой друг? Ти можеш ли да постигнеш нещо подобно?

— Може би щях да успея да го направя по-бързо. Но аз запълвам разни неща. Дори не бих се захванал.

Рядко преди това я бе виждал усмихната.

Необятният басов тон пулсираше безкрайно из града. На една от улиците в близост автомобилна аларма, пробудена от вибрацията, започна да пищи. Последва я и друга. Някаква полициерска кола или може би линейка се движеше бързо през града с изключена сирена, но с бляскащи и мигащи сигнални светлини. Видяха как сиянието им се отразява бързо в стените и покривите, преди колата да се насочи към пристанището. След още няколко минути, изпълнени с електронно пищене, автомобилните аларми се изключиха. Връх Вулден продължи своето стенание от една-единствена, мрачна нота.

Планината се смълча час след изгрев, когато вятърът най-после отслабна. Йо бе прекарала тъмните часове в еуфория, редувайки маниакални декларации за собствения си гений с горчиви, остри атаки срещу провала на Ой като художник, както го схващаше тя. Той вече не обръщаше внимание на обидите, защото вече знаеше, че за Йо това е начин да изпадне в сексуален бяс.

Ако изобщо бе научил нещо от тази продължителна безсънна нощ сред дълбокия рев на планината, то бе, че наистина е дошло време да замине. По някакъв неясен начин разбираше, че се бе оказал полезен за нея, може би като търсения от нея контраст. Каквото и да беше обаче, явно бе приключило.

Малко след като планината замлъкна, Йо заспа. Ой я остави в леглото, взе душ, облече се и събра вещите си. Йо се събуди, преди да е успял да излезе. Тя се изправи, прозя се и се протегна, а лицето й бе изтощено от умора след почти безсънната нощ.

— Не си тръгвай — каза тя. — Все още се нуждая от теб.