Кристофър Прийст - Островитяни

В далечината, някъде над нас, звуци от раздвижване. Намирах се в училище.

Час по-късно почти дойдох на себе си. Взех душ и Каурер ми намери някакви дрехи, които да облека. Изпих много вода и обядвах леко. От време на време Каурер ме оставяше сама, защото имаше работа в училището. Но късно следобед двете останахме насаме в кабинета й на първия етаж и по време на този напрегнат разговор си дадох сметка, че без изобщо да съм го планирала или репетирала, съм прекарала по-голямата част от живота си в търсене на тази жена, за да я позная.

По-късно се завърнах до град Смудж с мотопеда, в прашната жега, под надвисналите клони на дърветата, сред рояците от комари и излизащите нощни пеперуди, докато песента на цикадите постепенно стихваше. В града вече започваше вечерната променада, плавните разходки из площадите или по брега, игривите цветове и крещящите прически, високите разговори и жестикулациите, младите мъже на техните мотори, оживените кафенета и ресторанти, звуците от китара.

На следващия ден си събрах багажа, отидох в офиса на пристанището, за да върна билета си за обратния път, а после таксито ме откара до училището на равнината край хълмовете, зад дърветата, отвъд портата, до развалините на стария град.

Послепис

Написах по-голямата част от моето есе по време на първите два-три дни на Смудж. Завърших го по-късно, когато вече живеех в училището. Изпратих го до вестника заедно с молбата си за напускане и никога не разбрах дали е било публикувано, или не. Подозирам, че не е.

С мадам Каурер работихме в продължение на няколко години. Официално ролята ми беше на посредник между медиите и Фондацията „Каурер“, грижех се статиите и репортажите за продължаващата й работа да бъдат точни и да остават верни на намеренията и желанията на Каурер. На практика голяма част от работата се състоеше в това да бъда нейна довереница, неин личен асистент, а понякога и съветник. Един-два пъти, когато чувстваше, че напрежението от пътуването или натискът от страна на тълпите биха й навредили, отивах вместо нея, но никога не говорех и никога не се представях за нещо повече от тихата илюзия, която създаваха чертите на лицето ми. Когато здравето на Каурер се влоши значително, фактически се превърнах в нейна медицинска сестра, въпреки че разбира се за нея работеше цял екип от медицински специалисти. Бях до нея, когато почина, превърнала се, по думите й, в нейната най-доверена и интимна спътница. Бяхме връстнички и си приличахме във всичко.

Случи се седем години след нейната по-ранна, фалшива смърт. Безвредната измама свърши. Този път имаше тихо погребение в градината край дома й и единствените присъстващи бяха хора от вътрешното й обкръжение.

Всички във фондацията повтарят, че все още изглеждам точно като Каурер, но вече не се възползвам от това. Нея я няма.

Уинхо е така нареченият остров на блудниците. Това е място с разтърсваща природна красота, с извисяваща се планинска верига, която тръгва от западния бряг и заема по-голямата част от вътрешността му. Останалата равнина и полите на планината са покрити от гъсти гори. Островът е обкръжен от рифове, с поредица кръгли плитки лагуни, богати на разнообразен морски живот. На плодородната ивица между гората и морето са построени много градчета. До второто фаяндландско нашествие традиционните дейности в този район са земеделието и риболовът. Разположен по субтропичната ширина, Уинхо се радва на топло и сухо време почти целогодишно. Дъждовният сезон продължава само два месеца. Преобладаващият вятър на острова е известен на местните под названието Кадиа, „духащ нагоре към планините“ — като в действителност е част от системата на екваториалните пасати.

Фаяндските въоръжени сили са нахлували два пъти на територията Уинхо в дните преди Спогодбата за неутралност да бъде ратифицирана и наложена ефективно. Първата инвазия води до окупация и фортификации от страна на Фаяндландия и продължава почти десетилетие. След изпълнена с насилие съпротива срещу контранашествието от страна на Федеративните въоръжени сили, Уинхо в крайна сметка е освободен и демилитаризиран. Броят на загубилите живота си цивилни е катастрофално висок и островът понася много разрушения.

В продължение на десетина години Уинхо съществува под относително благосклонния сюзеренитет на Федерацията, но с оформянето на Спогодбата и глобалното й признание глондианците са принудени да напуснат.