Кристофър Прийст - Островитяни

През целия си живот Каурер се бе радвала на добро здраве, което, естествено, нямаше как да я опази от сърдечен удар или още доста други естествени и неочаквани начини да умре. Всички те си оставаха една вероятност, истинската смърт зад онази, която изглеждаше малко невероятна. Беше трагично и сърцераздирателно, навсякъде я оплакваха искрено, но поне аз самата, а и доста други журналисти, продължавахме да се измъчваме от загадката.

Собствените ми разследвания ме бяха отвели до изненадващата информация, че малко преди смъртта си Каурер бе отпътувала без придружител до Пикей, за да присъства на погребението на писателя Частър Каместън. Което беше необичайно: почти нечувано бе Каурер да пътува сама. Въпреки че медиите я бяха подложили на истински тормоз по време на пътуването й от остров на остров до Пикей, се беше оказало, че повечето представители на пресата, съпроводили я на фериботите, на практика са базирани в тясната зона на Архипелага, откъдето бе минала. Поради някаква причина вестите не се бяха разпространили по-широко, определено не до мен или до редакцията на ОВД . По онова време главната новина беше смъртта на Каместън, а и Каурер съвсем не беше единствената известна личност или звезда, отишла на погребението, за да поднесе почитанията си. Когато прегледах всички репортажи от събитието, самоличностите на отделните опечалени обикновено не се споменаваха: „великите и заслужилите“ беше обичайното съкращение, използвано от журналистите, на които не бяха позволили да присъстват на церемониите.

Нямаше как да не се запитам дали смъртта на Каместън не е свързана със случилото се непосредствено след това.

Вероятно по онова време вече не бях единствената, задаваща си този въпрос. След много пътувания и след множество следващи интервюта стигнах до заключението, че макар определено да не ни бяха казали пълната истина, тук нямаше нищо, което да представлява обществен интерес, както и че мадам Каурер заслужаваше личното си пространство — и в смъртта, и в живота.

Именно тези мисли преминаваха през ума ми, докато стоях пред табелката, обявяваща присъствието на Каурер. После пристъпих напред и натиснах бутона на интеркома. Не чух нищо.

Почаках повече от минута и го натиснах отново. Този път през малкия метален говорител до мен достигна слабият, тенекиен глас на жена:

— Бихте ли ми казали името си, моля?

— Казвам се Дант Уилър — отговорих, притискайки лице в боядисаната в зелено решетка. От слънцето се беше сгорещила и по мрежата бяха полепнали миниатюрни мъртви насекоми.

— Мадам Уилър. Името ви не ми е познато. Родител ли сте?

— Не, журналист. — В последвалото мълчание усетих враждебност. — Дали е възможно да вляза за малко?

Чух как жената се покашля — металически, стържещ звук в говорителя. Започна да казва нещо, но не разбрах какво, защото говорителят изпращя. Неволно си представих възрастна жена, наведена несигурно над микрофона на интеркома. Пак се разнесе стържещият звук, когато жената се покашля:

— Никога не даваме интервюта. Ако не сте родител на някой от учениците ни, трябва да си уговорите час за среща. Но нямаме какво да кажем на пресата, така че не си правете труда.

Звучеше категорично и почувствах, че се кани да прекъсне връзката.

— Надявах се да се срещна с мадам Каурер — казах бързо. — Не като журналист. Ще бъде ли възможно това, моля?

— Каурер не е тук. Заета е.

— Тоест обикновено е тук в училището?

— Не. Нищо подобно. Кажете ми отново името си и какво искате.

— Казвам се мадам Дант Уилър. Истината е, че съм журналист от Островитянски всекидневник , но съм тук на почивка. Не съм дошла за интервю от името на вестника. Прочетох табелката на портала ви. — Жаждата и безкрайната пареща жега отслабваха и моя глас. Не исках да се закашлям и да изпратя същия стържещ звук по интеркома. — Моля ви, може ли да разговарям с мадам Каурер. Или да си запазя час за среща с нея?

— Сега си спомням името ви. Мисля, че сте написали книга за военните игри на Джуно. Така ли е? Същата ли сте?

— Мадам Каурер…

Но фоновият съскащ шум от интеркома внезапно престана и разбрах, че краткият ни разговор е приключил. Сетивата ми бяха изострени. Стоях отпуснато в жегата под безмилостното слънце, в клоните над мен се носеше горещият бриз, чуваха се писуканията на птички, цвърченето на насекоми, черният път грееше, нажежен до бяло, потта се стичаше по гърба и между гърдите ми, каменната настилка на алеята прогаряше краката ми през тънките подметки на сандалите.