Кристофър Прийст - Островитяни

Естествено, по онова време тази теория все още не е формулирана. Дрид Батхърст напуска Сиф по обичайния за него начин — внезапно и при неизяснени обстоятелства — и повече не се връща там, но популярният успех на неговата забележителна картина спечелва на Сиф вниманието на обществеността из целия Архипелаг. Тогава, както и сега, тунелирането е широко разпространен начин за отдих сред мнозина, но по онова време съществуват твърде малко места, където е разрешено. Тунелистите се насочват нетърпеливо към Сиф от всички краища на Архипелага. Скоро из много части на острова започват изкопни работи.

Първото голямо срутване се случва около век след като картината на Батхърст става известна. Град Сиф, вече сериозно подкопан, е евакуиран и само след около половин век островът е напълно изоставен от екипите на тунелистите.

Въпреки че през следващите години много тунелисти ще намерят смъртта си, превръщането в пчелна пита на острова продължава до своя трагичен и неизбежен финал. В последните си години Сиф се смълчава: бурите и вихрушките вече не успяват да изтръгнат дори една нотка от начупените, изнемощели и рушащи се чукари, в които се е превърнал островът.

На финалното рухване на Сиф стават свидетели малцина. Съществува видеозапис с ниско качество на тези последни моменти, който може да бъде гледан в музея на съседния Генчек. Филмът е потискащ. През този потресаващ ден в наводнените галерии и подземни пасажи умират повече от петстотин тунелисти. Днес единственият им паметник е потопен в ясното плитко/ море на мястото, където някога Сиф се е издигал над безмилостните вълни.

От Дант Уилър, политически редактор в ОВД , за притурката Пътувания и Ваканции, Островитянски всекидневник . Въпреки че никога не е публикувано във вестника, това кратко есе в продължение на няколко години е достъпно онлайн от сайта на ОВД .

Всичко започна като рутинна задача за вестника, като онзи вид пътеписи, каквито неведнъж ми бяха възлагали през изминалите години. Както вероятно е известно на читателя, основната ми тематика във вестника е по-скоро по линията на политическите и икономическите репортажи, но на всички журналисти в ОВД от време на време възлагат и задачи, свързани с туристически пътувания. Все някой, както обичаме да се успокояваме, докато опаковаме сандалите и плажното си масло, трябва да свърши тази работа.

Читателят, когото имаме предвид, е човекът, който планира пътуване или почивка. За онези, които нямат такива намерения, се опитваме да предадем по-цялостно какво представлява избраната дестинация. Пътеписната журналистика не е важна сама по себе си и много рядко получава по-широк отзвук — за всеки репортер това е внимателно напомняне, че животът не се свежда само до сензационни материали на първа страница.

Моята задача, едва третата през изминалите години, беше да посетя Смудж. Защо Смудж? — питаха се всички, включително и аз, преди да потегля. Джо, главният редактор на притурката П & В , каза:

— Въпросът ти съдържа отговора в себе си. Това е място, за което явно никой не е чувал. Едва ли има по-добра причина да отидеш там.

И така, в търсене на скритото, изгубеното, забравеното, непознатото, неоткритото, потеглих, за да проуча Смудж. Първото предизвикателство пред мен бе да го открия.

Както е известно на редовните ни читатели, ОВД вече не публикува карти. Официалната причина за това е, че повечето карти на Архипелага са пословични със своята неточност, но предишната ни политика беше, че и приблизителната карта е по-добра от никаква карта. Вестникът обаче трябваше да преразгледа тази политика, след като преди няколко години притурката П & В неволно изпрати група пенсионирани църковни служители в почивна база на глондианската армия на остров Темил. Това може и да звучи като виц, но си взехме поука. Вместо да отпечатваме ненадеждни карти, сега предоставяме подробности за начина, по който сме достигнали целта си, и оставяме на читателите да следват стъпките ни. Това винаги е най-трудната част от задачата, тъй като тук, в офиса на ОВД , не ни е позволено дори да използваме ненадеждните карти, отпечатвани от нашите конкуренти.

И така, заех се да търся Смудж. В началото ми бе известно единствено, че се намира някъде в морето между Панерон и Уинхо, както и че често се споменава, че е скрит зад великолепния Бряг на Страстта на Хелвард. Когато започнах претърсването в интернет — първия източник на информация за всеки пътешественик, — един уебсайт ме увери, че Смудж е толкова добре скрит в собствените си мистерии, че дори днес жителите му, ако напуснат загадъчната си родина, за да се изгубят в безбрежните, некартографирани райони на Архипелага, поддържат измислицата за неговата недостъпност и горчиво се оплакват от невъзможността да се завърнат на острова.