Кристофър Прийст - Островитяни

Един ден по обед, докато седях в бара, за да се разхладя от парещата слънчева светлина, някой ме попита дали съм посетила развалините сред хълмовете. Не бях. Същата вечер открих каквото можах — смяташе се, че развалините са на поне хиляда години и че градът е унищожен по време на древна война, изоставен от оцелелите му жители, а впоследствие малкото останало от него е плячкосано и разграбено.

На следващата сутрин потеглих към веригата от хълмове с наетия си мотопед. Нямаше пътни знаци, но човекът в офиса ми обясни, че веднага щом мина през прохода, ще видя голяма залесена долина, заобиколена от възвишения и развалините вероятно са някъде там. Не изпитвах абсолютно никакво любопитство.

Съвсем скоро щях да разбера и защо. Със сигурност в долината някога се бе издигало някакво селище, но следите от него, изцяло обраснали с лиани, мъх и храсти, не бяха нищо повече от парчета натрошен камънак. Разхождах се наоколо повече от час, надявайки се да попадна на нещо, което да напомня за някогашна постройка или открит площад, но широколистните дървета бяха превзели всичко. Очевидно беше място, което би възнаградило търпеливия научен изследовател, но аз не съм археолог, така че нямах представа откъде да започна. И досега не съм сигурна от коя ера бяха развалините, кой е построил града, кой е живял в него.

Върнах се обратно до мястото, където бях оставила мотопеда, чудейки се какво ли друго можеше да има на Смудж, че да си струва писането за него. И тъкмо в този момент го открих.

При пристигането си почти не обърнах внимание на сградата недалеч от мястото, където паркирах. Но този път се вгледах в нея. Беше нещо повече от жилище: приличаше на имение, заобиколено от стари дървета, почти скрито от пътя от гъстата растителност. Отвъд широката отбивка на пътя, където бях оставила мотопеда, имаше висока, метална порта, очевидно здраво заключена: не се забелязваше веднага от пътя, защото се намираше малко по-навътре в алеята към имението, която на свой ред правеше завой. Приближих се и прочетох със засилващ се интерес надписа на табелката:

УЧИЛИЩЕ „КАУРЕР“

ЗА УЧЕНИЦИ НА ВЪЗРАСТ ОТ 6 ДО 18 Г.

ПОД ЛИЧНОТО РЪКОВОДСТВО И С УЧАСТИЕТО НА Е.У.К.

Отне ми няколко секунди, за да осъзная смисъла му.

Последното, което бях очаквала да открия на Смудж, бе едно от Специалните училища на Каурер. Когато застанах пред тази врата, бях в следното състояние — беше ми горещо, бях жадна, изпотена, нахапана от безброй насекоми и изпитвах силно раздразнение от посещението си на този малък и незначителен остров. Всичко от изброеното все още преобладаваше в съзнанието ми, докато се взирах с изненада в табелката на вратата. А тя не беше стара — изглеждаше поставена наскоро.

Означаваше ли фразата под личното ръководство… на Е. У. К. онова, което си бях помислила още в първия момент? Че самата Каурер беше тук, че работеше в училището на Смудж? Че ръководеше и участваше лично в учебния процес?

Изглеждаше слабо вероятно. Каурер беше умряла преди няколко години, което очевидно елиминираше тази възможност. Но обстоятелствата около смъртта й бяха свързани с определена мистерия, която си спомнях особено добре. Според смъртния акт тя беше починала от „инфекция/паразитна инвазия“. На подразбиращия се език из целия Архипелаг това навеждаше на сериозното предположение, че е пострадала от фатално ухапване от насекомо, вероятно трайм. Последиците от такива ухапвания бяха ужасяващи и въпреки че от насекомите умираха по няколкостотин души годишно, върху този вид смърт тегнеше донякъде позорно петно. Смъртта от ухапване на трайм обикновено води до набързо уредена кремация, често в рамките на двадесет и четири часа, и неизменно си остава в центъра на клюки и спекулации.

Такива бяха обстоятелствата около смъртта на Каурер, но поради обществената й значимост и голямата любов и уважение, на които се радваше, нямаше как да умре тихомълком. Медиите прославяха живота й, възхищаваха й се и увековечаваха паметта й из целия Архипелаг.

След смъртта й и аз като репортер участвах в издирването на информация за нея. Бяха ме изпратили на Роутерсей, за да разговарям с хората, за които бе известно, че са работили заедно с нея, и след това, от видяното и чутото, впечатлението ми от тази велика жена се бе задълбочило още повече.

Но си оставаха и трудни въпроси без отговор. Основният беше свързан с причината за смъртта й. В умерената зона на Залива на спокойствието никога до този момент не бяха откривани колонии на траймове и съобщението, че е пострадала от фатално ухапване, беше причинило голяма тревога из островите. Обичайните претърсвания и предпазни мерки обаче бяха установили, че очевидно няма индикации за колонии на насекоми. Сам по себе си смъртният акт беше недвусмислен и професионализмът на подписалия го лекар бе извън съмнение, но дори и по този начин си оставаше чувството, че не са ни казали всичко.