Кристофър Прийст - Островитяни

Внезапно осъзнах, че мога просто да загина в тропическата жега, защото не успявах да помръдна. Държах се за решетката на вратата с последни усилия на волята. Опитах да се повдигна, за да погледна по-добре, но от тази позиция се виждаше само част от главната сграда — тухлена стена до боядисани в бяло пристройки.

Бях убедена, че разговарях със самата Каурер.

Бях сигурна, че е там, във вътрешността на сградата недалеч от мен. Не бях сигурна какво да предприема, но така или иначе не бях в състояние да взема решение. Натиснах още няколко пъти бутона на интеркома без отговор, след което отново се отпуснах. Чувствах как вратът ми изгаря и се зачервява от жегата.

А после тя каза:

— Мисля, че това ще ви помогне.

Беше излязла на алеята зад портала и приближаваше бавно. В едната си ръка държеше висока стъклена чаша, а в другата гарафа с вода. Стените на гарафата бяха запотени от кондензация. Ръката й трепереше под тежестта й и видях как по повърхността на водата се стрелкат концентрични кръгове. Каурер беше в истинския смисъл на една ръка разстояние от мен. Наля ми вода, а ръката й потрепери, напрегната в китката заради тежестта. Напълни високата чаша до ръба и ми я подаде през решетката.

Докато я поемах, пръстите ни за миг се докоснаха.

Стоеше точно пред мен, докато преглъщах водата с благодарност. Беше по-висока, отколкото очаквах, с гладка кожа, не беше усмихната, но и нямаше враждебен вид, със спокоен поглед, облечена с бледосиня рокля и широкопола бяла шапка.

Тя каза:

— Възхищавам се на книгата ви повече, отколкото е възможно да изразя.

Изненадах се и изпитах гордост и смирение.

— Благодаря ви, мадам Каурер… не подозирах, че може да сте чували за книгата. Но не заради това съм дошла…

— От колко време стоите на тази жега?

Просто поклатих глава.

Чух звука на механизма на вратата и тя се отвори. Вече между нас двете нямаше нищо. Все още не беше помръднала и държеше все така несигурно изпотената гарафа в ръка. Имаше изправена стойка, гледаше сериозно и с внезапна напрегнатост. Чувствах се оръфана, неуместна, облечена в дрехи, неподходящи дори за разглеждане на развалини, какво остава за среща с тази жена. Събрах сили и се помъчих да отвърна на погледа й. Каурер от Роутерсей, застанала до мен, на една ръка разстояние.

Никога преди не я бях виждала, нито дори на снимка. Но се взирах в нея, замаяна от усещането, че я познавам. Тя беше аз, двете си приличахме! Сякаш пред мен бяха поставили огледало. Вдигнах едната си ръка. Тя вдигна своята — онази, с която не държеше гарафата. Усетих в себе си същата напрегнатост, която се излъчваше и от нея. Всичко се завъртя пред очите ми. Кой знае защо ме обзе слабост и усетих, че не мога да се задържа на крака. Залитнах, гледайки към земята. Видях ясно краката си в хлабавите сандали и изпитах срам от мръсотията и прахта, които ме покриваха, от черните линии между пръстите.

Тя пристъпи бързо и ме хвана преди да падна. Гарафата се стовари на земята и се счупи, а водата плисна по алеята. Държеше ме здраво и се приведе, за да поеме тежестта ми. След като гарафата вече не я затрудняваше, ме хвана и с другата си ръка и направи крачка, при което и двете залитнахме. Отпуснах се на нея, усещайки тъканта на роклята й до лицето си. Високата чаша се изплъзна от пръстите ми. Глупаво си помислих колко много счупени стъкла има около нас. После долових уханието й, лек аромат на мента или на цветя, или на нещо, което летеше. Топлината на тялото й, сигурността на ръцете й. Тя отново прехвърли тежестта си, за да може да ме задържи по-добре. Затворих очи, чувствайки се в безопасност, сгорещена, замаяна, мръсна, засрамена, благодарна, но преди всичко в ръцете й. Знаех, че коленете са ме предали, че ако ме пусне, ще рухна на земята. Цикадите около нас цвърчаха, слънцето беше безкраен пожар.

Следващото, което помня, е как наполовина ме носят, наполовина — влачат. Двама силни мъже, от двете ми страни, единият с обръсната глава, а другият с оредяла коса. Окуражаваха ме, опитваха се да ме успокоят. Подканяха ме с внимателни думи. Босите ми крака докосваха леко прашния под, а ръцете ми бяха прехвърлени през вратовете на мъжете. Вътре в къщата беше прохладно заради спуснатите щори, имаше леко течение, по лъснатия дървен под бяха пръснати светли килими, имаше високи растения в саксии, теракотени украшения, изрисуван параван, пейка с възглавници, дълги палмови клонки над прозорците.

Каурер стоеше до мен. Широкополата й шапка все още беше килната леко под ъгъл, а в ръката й се поклащаха сандалите ми. Беше стройна жена, сивокоса, със светли очи, на възраст, и излъчваше огромна, но тиха сила. Бях зашеметена от това, че съм с нея. Продължаваше да ме гледа сериозно и безкритично като преди. Почти не смеех да обърна очи към нея, към тази жена, която изглеждаше съвсем като мен.