Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Напушва го смях. Децата наоколо изобщо не реагират, защото пистолетът не значи нищо за тях. Бейзболната бухалка е това, което ги държи на разстояние.

Само дето не ги държи. Вече не. Започнали да пристъпват бавничко към Галахър от двете страни на пътеката, прокрадват се крачка по крачка, сякаш се предизвикват едно-друго да приближат опасното нещо. Момчето с боядисаното лице води глутницата, нищо че вече не носи оръжието си. Кокалестите пръсти на ръцете му потрепват, свиват се и се разпускат.

Някаква безчувственост залива Галахър, изпълва тялото му от ранените крака нагоре. Но ужасът, бълбукащ в съзнанието му, я задържа и влива неочаквани сили на войника. Той бързо се претъркулва на левия си хълбок, за да може да опипа джобовете на панталоните за…

Да! Ето я. Пръстите му обхващат студения метал. Света Богородице , мисли Галахър невярващо, помилуй нас .

Децата вече са съвсем близо. Галахър вади гранатата от джоба си и я протяга да им я покаже.

— Гледайте! — изкрещява им. — Вижте я!

Неумолимо приближаващата група забавя и спира, но Галахър знае, че крясъкът му, а не опасността от гранатата кара децата да се колебаят. Мъчат се да преценят колко сили са му останали и дали да не почакат още малко.

— Бууум! — Галахър имитира експлозия, махайки нашироко с ръце.

За момент — пълно мълчание. После момчето с боядисаното лице му излайва нещо. Мисли, че Галахър демонстрира колко е страшен. Че го предизвиква.

И децата отново тръгват напред. Решени да убиват.

— Това е бомба! — отчаяно вика Галахър. — Шибана граната! Ще ви разкъса на парчета. Вървете да изядете някое улично куче! Ще го направя! Не се шегувам! Ще го направя!

Никаква реакция. Галахър хваща щифта с два пръста.

Не иска да ги убива. Иска само да е сигурен, че самият той ще излезе от света в бяла светлина и с рязък удар, а не като нещо изкормено, развлечено, ужасно, в болка, невъзможна за понасяне. Но те не му оставят избор. Не му оставят никакъв избор.

— Моля ви! — казва им.

Нищо.

И когато се стига до края, Галахър не може да го стори. Ако беше успял поне да ги накара да проумеят с какво ги заплашва, нещата сигурно щяха да са други.

Пуска бейзболната бухалка и дивите деца го заливат като вълна. Гранатата е избита от ръката му и се търкулва настрани.

— Не искам да ви сторя нищо лошо! — изпищява Галахър. И това е истината, и той се опитва да не се съпротивлява, докато децата го стискат, хапят и късат парчета от тялото му. Те са просто деца и тяхното детство сигурно е било точно толкова шибано, колкото и неговото.

Ако светът беше идеален, Галахър щеше да е един от тях.

Паркс е твърдо решен да търси, макар отлично да знае, че шансовете да намерят Галахър клонят към нула. Не могат да викат, не могат и да разпределят терена на части за претърсване, защото са само трима — той, Хелън Жустиню и детето. Доктор Колдуел заявява, че е твърде слаба, за да обикаля наоколо и тъй като действително има такъв вид, сякаш като я духнеш, ще падне, никой не спори с нея и я оставят на мира.

Но се оказва, че няма нужда да разпределят терена. Вън Мелани се върти като ветропоказател, души въздуха във всички посоки. После се обръща на югозапад.

— Натам.

— Сигурна ли си? — пита Паркс.

Кимване. Никакви излишни думи. Момиченцето ги повежда напред.

Следата обаче криволичи напред-назад, първо по една улица, после — по друга, отначало върви най-общо на юг, а после вече и на юг не върви. Галахър се е отдалечил едва на километър-два от Роузи, когато е решил да се върне по стъпките си. Паркс се чуди дали детето не ги разиграва нарочно — да се направи на важна може би или да получи вниманието на възрастните. Глупости, едва ли. Може би едно живо десетгодишно би постъпило така, но Мелани е твърде зряла и сериозна. Ако не знае къде е Галахър, щеше да им каже.

Става и нещо друго — нещо между Жустиню и Мелани — размяна на уплашени погледи, която става направо истерична, когато стигат до място, където улицата се пресича с една задна алея.

Детето спира и поглежда сержанта.

— Извадете си пистолета, Сержант — казва тихо. Гласът й е станал тържествен.

— Гладни ли има? — Паркс не се интересува какво усеща детето. Просто иска да я наясно срещу какво ще се изправи.

— Да.

— Къде?

Момиченцето се поколебава. Застанали са на малък паркинг зад някакви магазини. От трите им страни има доста врати, повечето отворени или разбити. Встрани — ръждясала кола на трупчета, вероятно извадена от движение дълго преди Сривът да смълчи всички улици. Кофи за боклук на колелца, подредени в редица в очакване на камиона за смет, който така и никога няма да дойде.