Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Детето с боядисаното лице с усилие се дърпа настрани, но две други деца тичат към Галахър от две страни: едното стиска нож, а другото — касапски сатър. Галахър изпищява отново с пълно гърло и грабва бухалката.

Гладните деца зарязват нападението и мигом побягват далеч от обсега на замаха му.

Но не са само те. В магазина е пълно с деца. Галахър не може да ги преброи, но му се виждат десетки. Може би стотици. Малки бледи личица заничат към него измежду рафтовете, зърват го и после бързат да се скрият. По-храбрите са се струпали в края на пътеката между стелажите и го гледат открито. Въоръжени са с всичко, каквото може да дойде на ум на човека: от вилици и ножове до откъртени клони. Повечето са чисто голи като момиченцето, но някои са навлекли най-разнообразни дрешки, явно отмъкнати от витрини на магазини. Едно от момченцата носи леопардов сутиен, преметнат диагонално през телцето му, закопчан на кръста му за платнен колан, на който пък подрънкват цял куп различни ключодържатели.

Малкото момиченце също е тук, вижда Галахър. Сам не смее да свали очи от децата, да не би да го нападнат отново, затова полека посяга и се мъчи опипом да разбере какво са сторили с краката му. Десният му крачол е разпран по дължина от коляното до средата на прасеца. Галахър внимателно мушва пръсти през дупката, за да усети раната отдолу. Не е широка, но е дълга и права и не е трудно да се сети човек, че сигурно е и дълбока.

Същата рана има и на левия крак.

Плъхът не е бил подарък. Бил е примамка. И той не би трябвало да се хване, защото не яде плъхове, но какво пък! Винаги си е бил един милозлив глупак. Малката кукличка му отвлече вниманието, а две от приятелчетата й срязаха краката му отзад.

Сега е осакатен.

Няма да излезе повече от тук.

Може и никога вече да не проходи.

— Мамка му! — Галахър с изненада чува, че едва прошепва думата. В ума си я крещи с пълно гърло.

— Вижте! — казва високо. — Вижте сега! Това не е… Не можете да ми причините това. Ясно ли ви е? Не можете…

Лицата на децата не се променят. Всичките имат едно и също изражение. Дива, болезнена нужда, но някак си овладяна, някак си все още удържана.

Чакат го да умре, за да го изядат.

Галахър вади пистолета и се прицелва. В момиченцето. После в момчето, което изпусна бейзболната бухалка. То, изглежда, е едно от най-големите. Устните му са плътни и червени, нелепи на фона на останалите, които почти нямат устни. Отначало човек не ги забелязва, заради многото цветове по лицето му. После Галахър постепенно осъзнава, че боядисаното не е хаотична цапаница. Върху истинското лице на момчето е нарисувано друго лице, някакво чудовищно лице, чиято уста е зейнала от носа до брадичката на детето. Боите са достатъчно размазани, а линиите — достатъчно криви, та да се разбира, че момчето се е нарисувало само, най-вероятно с маркери. Тежката му права черна коса пада надолу върху очите му, придавайки му вулгарно пищния вид на рокзвезда. И е толкова кльощав. Ребрата му се броят.

Галахър мести пистолета — насочва го поред към всяко от децата. Те сякаш изобщо не виждат оръжието. Не знаят какво е пистолет, не знаят защо трябва да се страхуват от него. Трябва да застреля поне едно от групата, та да им стане ясно.

И то трябва да го застреля бързичко. Ръката му почва да трепери, а някъде зад очите му жужи бял шум. Картината на света подскача, сякаш Галахър седи в кола, караща по бабуни. Момчето се мъчи с всички сили да се съсредоточи.

Момчето с боядисаното лице. Онова, което изпусна бейзболната бухалка. Сега е застанало най-отпред, вероятно е шеф на операцията „Да изядем Киърън Галахър“, така че, мамицата му, да мре.

Но момчето все мърда. Те всичките все мърдат. Ако не внимава, може да улучи малкото момиченце. По някаква причина Галахър не иска да я наранява, нищо че тя го вкара в капана. Толкова е мъничка. Ако й стори нещо, чувството, че е убиец, ще бъде твърде силно.

Ето го обаче боядисаното копеленце. Целта е прихваната. Пистолетът сякаш тежи цял тон, но е достатъчно Галахър да го държи неподвижен само две секунди. Достатъчно време да натисне, да натисне и…

Спусъкът не помръдва.

В оръжието няма патрони.

Галахър изстреля целия последен пълнител онзи ден, докато тичаха пред тълпата гладни и бързаха да влязат в болницата „Дом Уейнрайт“. После се беше прехвърлил на пушката и беше използвал само нея през цялото време оттогава — само тя беше в ръцете му всеки път, когато ставаше напечено. Така и не беше презаредил пистолета.