Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Леко скръцване на пода стряска Галахър и го връща от райските селения на тленната земя. Той сваля надолу списанието, което е вдигнал пред очите си. На три метра от него, невидимо допреди миг зад страниците, но и неправещо сега никакъв опит да се скрие, стои момиченце. Дребничко, голо и кльощаво — кожа и кости. В първия миг заприличва на Галахър на черно-бяла снимка, защото косата й е катранена, а кожата — прозрачнобяла. Очите й са черни и бездънни, като дупки в дъска. Устата й представлява равна, тънка, безкръвна линия.

Може би е пет-шестгодишна, или дори на седем, но дребничка за възрастта си.

Просто стои насред магазина, втренчена в младия войник. Когато се уверява, че цялото му внимание е вече насочено към нея, момиченцето протяга ръка и му показва какво държи. Умрял плъх без глава.

Галахър вдига очи от плъха към личицето на детето. После отново поглежда плъха. Струва му се, че е минало много време откак момиченцето изникна пред него. Поема дълбоко и треперливо дъх.

— Здрасти — казва най-сетне войникът. — Как си?

Най-тъпата реплика, която би могъл да каже, но в момента все още не може да повярва напълно, че това, което се случва, е истина. Очевидно е, че детето е гладно. Но определено е гладно от вида на Мелани — от онези гладни, които могат да мислят и не ядат хора, ако не искат.

И това дете му предлага подарък, за да се сприятелят. При това скъп подарък, като се има предвид колко болезнено кльощаво е то самото.

Предлага подарък, но не прави и крачка към войника, нито пък казва нещо. Дали изобщо може да говори? Децата в базата също приличаха повече на животни, когато ги довеждаха уловени отвън. Много бързо се научаваха, стига човек да им приказва, но Галахър помнеше как отначало си квичаха като прасенца или бъбреха неразбираемо като маймунки.

Но това няма значение. Има разни начини да се разбере човек с някого. Език на тялото например.

Галахър се усмихва широко и приятелски на момиченцето и й помахва за поздрав. Тя не помръдва, лицето й е сковано като маска. Само леко размахва плъха към момчето, както човек размахва пръчка пред куче.

— Ти си много хубаво малко момиченце — заговаря я напразно Галахър. — Как се казваш? Аз се казвам Киърън. Киърън Галахър.

Ръката й пак размахва плъха. Устата на детето се отваря и затваря, имитирайки ядене.

Това е нелепо. Галахър трябва да вземе плъха, иначе тая безизходна ситуация ще се проточи вечно.

Той много бавно оставя порносписанието — с корицата надолу, сякаш това мъртво дете може да бъде смутено или покварено от голите гърди отпред. Галахър вдига празните си ръце и й показва, че не държи нищо. Придвижвайки се с бавното приплъзване, на което го научи сержант Паркс, той полека пристъпва към детето. Внимава тя през цялото време да вижда празните му ръце и усмивката на лицето му.

После много бавно посяга към плъха.

Малката мърла рязко дръпва подаръка назад. Галахър застива на място, уплашен, че може би са го разбрали криво.

Болка избухва в левия му крак, после и в десния, внезапна и изненадваща. Галахър изкрещява и пада, двата му крака се огъват под него, удря се в пода тежко и непохватно, като преобърната мебел. Малки фигурки бягат от него в две посоки и се скриват зад съседните рафтове, където са клечали в засада досега. Галахър не ги оглежда както трябва, защото много го боли, защото е ядосан и защото е така тотално объркан, че още не може да разбере какво всъщност става.

Подпира се на лакти и поглежда към краката си, но не може да смели онова, което вижда. Всичко е червено. Кръв. Тече кръв. Неговата. Вече не само гледа кръвта, но и я чувства как тече. Отзад прасците му пулсират от режеща болка. От коленете надолу панталонът му вече е подгизнал от кръв.

„Какво ми направиха? — замаяно и учудено мисли момчето. — Какво ми направиха?“

С периферното си зрение долавя бързо движение и се обръща. Към него тича друго малко дете. Лицето му е огромно петно от всякакви ярки цветове, а очите му греят като лъскави черни топчета. Детето е вдигнало ръка и държи високо над главата си нещо лъскаво и метално, което блести ослепително под косите лъчи на следобедното слънце.

Галахър се свива с ужасен писък, когато момчето замахва. В миг на лудост решава, че оръжието е меч, но когато замахът профучава край него, вижда, че е твърде дебело, твърде солидно. Близкият метален стелаж поема силата на удара. Галахър вдига ръка, блъсва момчето в гърдите, а то е толкова леко, че тласъкът го запраща презглава на пода. Оръжието — алуминиева бейзболна бухалка — излита от ръката му и изтраква в краката на Галахър.