Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

— Разплаках се — продължава Мелани. — Не защото ми домъчня, а защото не знаех дали ми е мъчно, или не. Чувствах се така, сякаш всички тези деца ми липсват, нищо че изобщо не ги познавам. Че не знам имената им. Те сигурно изобщо нямат имена. Мисля, че не могат и да говорят — само си цвърчаха и си ръмжаха един на друг.

Чувствата, изписани на лицето на малкото момиченце, са болезнено силни. Жустиню слага длан на клетката и пъха пръсти през мрежата.

Мелани се привежда напред и притиска чело към ръката на учителката.

— Защо… просто не ни каза всичко това? — Това е първият въпрос, който хрумва на Жустиню. По инстинкт опипва почвата около екзистенциалната криза на Мелани предпазливо, боейки се да се изправи очи в очи с нея. Знае, че Мелани няма да й позволи да влезе в клетката, за да я прегърне — твърде много се бои да не изгуби контрол над себе си. И сега учителката може да утеши детето само с думи, а думите й се струват съвсем неподходящи за тази цел.

— Нямам нищо против да ви кажа на вас — отвръща простичко Мелани, — но това трябва да бъде наша тайна. Не искам доктор Колдуел да знае. Нито Сержант Паркс. Нито дори Киърън.

— Но защо, Мелани, защо да не знаят? — опитва се да я придума Жустиню. И в момента, в който задава въпроса, се сеща сама за отговора. Вдига ръка, за да не се чувства Мелани принудена да отговори. Но момиченцето все пак отговаря.

— Защото ще ги изловят и ще ги сложат в клетки под земята — казва. — А доктор Колдуел ще ги нареже на парчета. Затова си измислих такава история, която да накара Сержант Паркс да поиска да си заминем много бързо, и така никой тук да не разбере за децата. Моля ви, мис Жустиню, не казвайте на никого! Моля ви, обещайте ми.

— Обещавам — прошепва Жустиню.

И наистина обещава. Каквото ще да става, но Хелън Жустиню няма да уведоми Карълайн Колдуел, че се намира на две крачки от цяла нова група опитни субекти. Дивите деца щяха да бъдат оставени само и единствено на естествения подбор.

Жената и момиченцето седят мълчаливо, всяка от тях мисли как новите събития променят нещата между тях двете. Още когато напуснаха базата, Жустиню беше предложила на Мелани избор: да остане с групата или да тръгне към някой от най-близките градове. „За да бъдеш със своите“ насмалко не беше казала тогава Жустиню, но се беше спряла навреме, защото, още докато мислеше думите, си беше дала сметка, че Мелани няма свои.

А сега се оказва, че има .

Още докато размишлява какви ще са последствията от това, Жустиню започва да трепери. В първия ужасяващ, сюрреалистичен момент решава, че самото й тяло се тресе, че я обхваща някакъв пристъп. Но хаотичните вибрации се успокояват в бумтящ и много познат ритъм, после се чува ниско ръмжене, което за миг се извисява до вой, после заглъхва. Ритъмът също стихва така внезапно, както се е появил.

— Господи боже! — ахва Жустиню.

Надига се с усилие и се втурва назад към машинното.

Паркс стои до генератора, вдигнал омазнените си ръце, сякаш току-що е давал благословия. Или е гонил зли демони.

— Тръгна — обръща се той към връхлетялата при него Жустиню и й се ухилва яростно и доволно.

— Но пак спря — казва учителката.

Колдуел се появява зад рамото й. Магическото възкресение на генератора е накарало и нея да забрави всичко и да дотича.

— Не, аз го спрях. Не искам да вдига шум, докато не сме напълно готови за тръгване. Никога не знаеш кой слухти наоколо.

— Значи можем да потегляме! — възкликва Жустиню. — На юг. Хайде, Паркс! Майната му на всичко друго!

Сержантът я поглежда накриво.

— Да — отвръща. — Нали не искаме да си имаме работа с ония скитници. Може да се наложи да… — рязко млъква и се вглежда в двете жени. Лицето му изведнъж става сериозно. — Къде е Галахър? — пита.

Галахър бяга. Плю си на петите. Напрежението, което се трупаше в него още от базата, избухна цялото изведнъж и момчето побягна от лабораторията, преди изобщо да си даде сметка какви ги върши.

Не че е страхливец. По-скоро се подчини на законите на физиката. Защото за него, за Галахър, напрежението не идваше само отзад, от преследвачите, а и отпред, от спомена за мястото, към което пътуваха. Просто трябваше да побегне настрани: само натам пътят беше чист.

Да, това беше едната причина, но другата беше самата мисъл за това как ще заключат вратата, ще угасят лампите и ще зачакат скитниците да дойдат да ги намерят. Нямаше начин да ги подминат: лабораторията стърчеше буквално насред улицата.