Симеон Янев: Разкази за всички възрасти

Такъв сборник разкази от български писатели за животните и природата излиза за първи път на български език. Който познава много или малко българската литература, би се учудил искрено: та не е ли нашата книжнина пребогата на такива творби, не ги ли намираме още у Елин Пелин, Йовков, Георги Райчев, да не говорим за писателите от следдеветосептемврийския период? Това е едно измамно впечатление. Немного писатели в миналото са опитали силите си в разказа за животни; много стават те едва в наше време и най-определено в последните петнадесет-двадесет години. В замяна на това ония пък, които са писали за животни, обикновено са създали великолепни, рядко пластични творби и макар те да са малко на брой в творчеството им, създават впечатление за обемност, внушителност и мащабност. Елин Пелин е написал само няколко разказа за животните, но те са така силни, че създават илюзията като да е написал цял том. Същото се отнася за Георги Райчев, за Илия Волен, за още мнозина.

Но обемността и мащабността на българската анималистична проза не произтича само от няколкото или най-много няколкото десетки разказа в миналото, специално посветени на животните. Тя се излъчва от цялата белетристика, от поезията, от литературата най-общо и дори нещо повече — тя идва от българската живопис, българската музика, българския фолклор. Човекът и животните — особено домашните животни — това е една от най-старите и най-плодотворни теми на българската литература. Тази тема излъчва хуманизъм, благородство, тя изразява едно несъзнавано винаги, но съществуващо винаги единство на човешкото и природното. Отношението към животното е част от българския бит, и то особено важна част. И ако Т. Г. Влайков, Михалаки Георгиев, Никифор Попфилипов, Антон Страшимиров и преди всички тях Петко Р. Славейков и Иван Вазов ние не можем да отделим от тая традиция, то е не защото те пишат специално за животните, а защото в разказите и повестите си, в пътеписите и есетата животните присъстват като част от душевността на българския човек, присъстват като същност и неизбежен момент от това изображение. Близостта до природата, изконното състояние на човека, още не е нарушена и затова писателят още не осъзнава анималистичната тема, още не страда от носталгия по хармоничното минало. Това е първият етап в литературния кръговрат — от природата и животните никой специално не се интересува, но присъствието им в душевността на човека е дълбоко и неотменно.

Вторият етап за тази тема в българската литература е практически началото на нейното независимо обособяване в руслото на анималистиката. Този етап във всяка литература, включително и в българската, е рожба на болезнено почувстваното разединение с природата, на отчуждаването от нея, на загуба на духовни ценности, които изглеждат ненарушими и вечни единствено в света на безсловесните. Този етап е обозначен с излизането на разкази, в които животното става център на изображение, става герой редом с човека и в тоя паралел го намираме самото него като носител на особения, природен разум или напълно скрит вече за хората, или най-малкото разбираем за тях. Елин Пелин, и най-вече Йовков, по-късно след него Георги Райчев са най-големите имена от този втори етап и все едно в няколко разказа или в цяла книга те представят темата най-високо, представят я вече като тема на литературата (на изкуството), следователно като нов момент в човешкото светоусещане. Това са разкази пластични, животното и човекът са представени редом и човешките норми често изглеждат по-уязвими и дори нищожни пред величествените природни закони, въплътени в животното от памтивека, като че ли от началото на света. Безспорно Йовков с неговата великолепна книга „Ако можеха да говорят“ е върхът не само в българската литература на този тип проза. Човек край животното се облагородява, осъзнава несъвършенствата си, отделя вечното от временното, удивлявайки се на природата, сам става по-мъдър. Това е основният извод на тази проза; тя е невъзможна и обезсмислена без паралела животно-човек. Родена от болезненото усещане на отчуждението, тя е същевременно многозвучен химн на естествеността и първичната мъдрост на света. От този тип проза са в световната литература разказите за животни на Толстой, Тургенев и Чехов, на Алфонс Доде и Мопасан, на Джек Лондон и Ърнест Томпсън-Сетън. Човешки съдби се оглеждат в съдбите на животните-герои и човешки поуки носят развръзките най-често на тия разкази. Майчинството, любовта, верността към вековния дълг, борбата за живот, способността да се разпознава доброто и злото — ето сферата, в която се търсят допирните точки на човека и животното, ето слънчевия възел, в който се сплитат различията, за да възтържествува величието на природата-създателка, дала сякаш и разума на човека, за да извиси още повече себе си. Разбира се, че най-вече обект за тази проза са домашните или опитомените животни, най-внушителното доказателство за облагородяващата функция на разума като повеля на самата природа.