Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

Когато базата падна, Галахър видя как главата на Сай Брукс — мъжът, който даваше безценното си старо порносписание назаем на цялата казарма и беше тайно влюбен в момичето от двайсет и трета страница — се пръсна от удар на приклад. Видя как намушкаха Лорън Грийн — една от малкото жени редници, с които Киърън можеше да говори, без да му се преплита езикът — с щик в корема. И самия Галахър щяха да го намушкат, ако сержант Паркс не го беше уловил за рамото и не го беше извлякъл от скривалището му в ъгъла на трапезарията с рязката забележка: „Трябва ми някой за картечницата“.

Галахър не си правеше илюзии относно това колко дълго щеше да оживее, ако не беше сержантът. Там, в трапезарията, беше прикован на място от чист ужас и не беше в състояние да помръдне. Всъщност „прикован“ едва ли е най-точната дума, защото, докато се криеше, Галахър усещаше, че му се вие свят и потъва нанякъде: сякаш не се свиваше, а се движеше, пропадаше в произволна посока, изплъзвайки се от килналия се настрани свят.

Затова сега, когато бяга от своя спасител — сержанта, чувства срам. Но ситуацията е патова. Не може да се върне назад. Не може да продължи напред. Не може да остане на място. В такива случаи човек си избира своя собствена посока и си бие камшика.

Реката ще го спаси. Там ще има лодки, изоставени още отпреди Срива. Може да гребе или да опъне платната, докато стигне някой остров с къща на него, но без гладни, да се засели там и да живее от онова, което успее да отгледа, убие или улови. Галахър знае, че самата Англия е остров, край който има други, по-малки острови. Виждал е карти, макар че не ги помни в подробности. Колко трудно може да е да стигне до някой такъв остров? Пътешествениците и пиратите непрекъснато са попадали на острови.

Върви на юг, като следва посоката по компаса на колана си. Поне се опитва, защото улиците в тоя град никак не му помагат. Остави основния булевард — там му се стори прекалено открито — и сега шари на зигзаг из околните малки улички. Компасът му сочи посоката и Галахър я следва, доколкото му позволява лабиринтът от алеи, кръстовища и пасажи. Слава богу, наоколо поне е пусто. Откак изхвърча от отворената врата на Роузи, не е видял и един жив гладен. Само още неколцина от мъртвите, с поникнали бели дървета от тях.

Ще стигне до реката — тя трябва да е на десетина километра в тази посока — и там ще му мисли. Докато върви, дъждовните облаци се разнасят и слънцето се показва. Галахър някак си разсеяно се изненадва да го види. Светлината и топлината нямат нищо общо със света, през който в момента крачи. Те дори го карат да се чувства неспокоен, опасно изложен на погледите на враговете, сякаш слънцето е прожектор, който го огрява, следвайки крачките му.

После вижда още нещо. Забелязва движение нагоре по улицата, което го кара да подскочи като заек и малко остава да се напикае от страх. Но после си дава сметка, че движението не е на самата улица. На платното няма жива душа. Галахър е мярнал сянката на нещо, което се движи някъде високо над и зад него — на един от близките покриви. Скитник? Едва ли, сянката не беше достатъчно голяма, а Галахър е сигурен, че ако скитниците са го надушили, отдавна да са го застреляли в гръб. Вероятно някоя котка, но каквото и да е — мамка му! — здравата го стресна.

Галахър още трепери, струва му се, че всеки момент ще повърне. Намира си местенце зад една ръждясала стара кола, където може да се скрие от улицата и сяда да си почине. Пийва от манерката.

Която е почти празна.

Изведнъж се сеща за сто неща, които биха му влезли в работа сега, но той не разполага с нито едно от тях.

Например храна. Не му се стори редно да открадне едната раница на тръгване, затова побягна с празни ръце. Остави в Роузи дори и пакетчето фъстъци, което си беше скрил под възглавницата за по-късно.

Беше оставил и пушката си.

Както и празната туба от деароматизатор, която смяташе да среже, за да може да обере от вътрешната й страна последните остатъци от гела и да се намаже с тях на чатала и под мишниците.

Носи си пистолета и шест пълнителя за него. Останала му е малко вода. Носи си и компаса. И гранатата, която си стои в джоба на панталоните още откак я взе от багажника на джипа. Това е то. Това са му всичките наличности.

Що за идиот би тръгнал през вражеска територия само с дрехите на гърба си? Трябва да се зареди с провизии, при това бързо.

Заключеният гараж, в който двамата с Жустиню намериха пакетираните храни, вече е останал на два километра зад гърба му. На Галахър не му се иска да се връща и да губи време. Но още по-малко му се иска да умре от глад, а няма гаранция, че ще попадне на друг такъв рог на изобилието, преди да стигне Темза.