Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

— Там — посочва най-сетне Мелани.

Вратата, към която кима, на пръв поглед не се различава по нищо от другите врати. При по-внимателно вглеждане обаче се вижда, че високите бурени пред прага й са отъпкани, един от тях — гигантски магарешки бодил — е още лъскав и мокър от сока, изтекъл от мястото, където стъблото му е било пречупено.

Паркс замълчава. По-добре късно, отколкото никога, мисли си. Потупва Жустиню по ръката и й прави знак да си извади пистолета. Двамата пристъпват към вратата като ченгета от някой криминален сериал — преувеличено предпазливи, въпреки че под краката им хрущи чакъл.

Мелани застава между тях и се обръща да ги погледне.

— Освободете ме — казва на Паркс.

Той я поглежда право в очите.

— Ръцете ли?

— И ръцете, и устата.

— Съвсем неотдавна ме караше да те вържа — припомня й сержантът.

— Знам. Ще внимавам.

Няма нужда да казва нищо повече. Ако се окажат в затворено пространство в компанията на гладни, Мелани със сигурност ще им трябва. Няма спор. Паркс отключва белезниците и ги окачва на колана си. Мелани откопчава сама намордника и му го подава.

— Ще ми го пазите ли, моля? — казва.

Сержантът го прибира, а момиченцето влиза преди тях в мрака на магазина.

Закъснели са. Каквото и да е станало тук, вече е приключило. Широка размазана кървава следа води от средата на едната пътека до един ъгъл далеч от слънчевата светлина, където гладните са завлекли Галахър, за да го изядат. Момчето се взира право в тавана с израз на търпеливо страдание, с лице, прилично на онова, с което рисуват Христос на кръста. За разлика от Христос обаче, Галахър е изглозган почти изцяло. Якето му го няма. Изчезнало е. Ризата, разкъсана, обрамчва с кървава рамка ямата, която представлява трупът му. Медальоните с военния му номер висят, паднали върху оголените прешлени на гръбнака му. Гладните някак си са успели да изядат врата му, без да скъсат стоманената верижка — като в онзи номер, в който фокусникът смъква с едно движение покривката от масата, без да събори чиниите.

Жустиню не отвръща, сълзи потичат от стиснатите й очи, но не казва и дума. Паркс също мълчи. Единствената мисъл в главата му е, че беше командир на едно-единствено момче и че остави това момче да умре сам-самичко. За такъв грях се гори в ада.

— Трябва да го погребем — казва Мелани.

За миг гневът на Паркс се обръща срещу нея.

— И защо? — изръмжава й. — Не са оставили достатъчно за погребване. Човек може да го замете от пода и да го изсипе в шибаната кофа за боклук!

Изведнъж Мелани му се опълчва без капка страх:

— Трябва да го погребем! — изръмжава в отговор, оголила зъби. — Или ще го намерят кучета или други гладни и съвсем ще го изядат. И никой няма да знае къде е умрял. Трябва да отдадете почит на падналия воин, Сержант!

— Да отдам почит… Това пък откъде си го научила?

— Най-вероятно от Троянската война — промърморва Жустиню. Изтрива си очите с длани. — Мелани, не можем… Просто няма къде. Нямаме и време. Сами се превръщаме в мишени. Ще трябва да го оставим.

— Ако не можем да го погребем — отвръща Мелани, — трябва да го изгорим.

— С какво? — пита Жустиню.

— С онова нещо в големите варели — нетърпеливо отвръща момиченцето. — Онези, дето стоят в стаята на генератора. На тях пише „Огнеопасно“, това значи, че горят.

Жустиню отново говори. Вероятно се опитва да обясни защо влаченето на седемдесет и пет литрови варели с авиационно гориво по улиците е още нещо, с което категорично не могат да се справят.

Но в същото време, потънал в някакво тъпо удивление, Паркс мисли: за това дете светът никога не е свършвал. Научили са я на всички тези древни, древни неща, напълнили са й главата с всякакви безполезни глупости, но това в онзи момент не е имало значение, защото никога не се е предвиждало тя да напуска килията си, освен за да бъде разчленена и поставена на предметни стъкла.

Стомахът му се преобръща. За първи път през цялата си военна кариера си дава сметка какво означава понятието „военно престъпление“, при това от гледна точка на жертвата. Но не той е военнопрестъпникът, не е и Колдуел. Престъпникът е Жустиню. И Мейлър. И онзи пиян нещастник Уитакър. Колдуел е просто касапин. Тя е Суини Тод, с неговия бръснарски стол и остър бръснач. Но не е прекарала години в това да се гаври с умовете на тия деца и да ги усуква в най-различни формички.

— Можем да кажем една молитва — обяснява в момента Жустиню, — но не можем да домъкнем цял един от ония варели дотук, Мелани. А дори и да можехме…