Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

И после Роузи ги отминава. Тримата гледат как червените стопове на подвижната лаборатория се отдалечават от тях, при това все по-бързо.

— Това пък какво беше, мамка му? — възкликва объркано Жустиню.

Паркс е точно толкова объркан и няма отговор на въпроса.

Щом Паркс и Жустиню тръгват да търсят редник Галахър, като взимат и опитен субект номер едно с тях, Карълайн Колдуел отива до средната врата на Роузи, отваря един капак на височината на главата си и премества един лост вътре от вертикална в хоризонтална позиция. Това е системата за контрол при опит за неоторизирано отваряне отвън. Вече никой не може да влезе в Роузи, ако Карълайн Колдуел не го пусне отвътре.

После отива на шофьорското място и включва едното от трите табла. Генераторът, на двайсет метра зад гърба й, забръмчава — не реве силно, защото Колдуел не праща енергията му към двигателите. Трябва й ток за лабораторията, за да прецени какъв да бъде следващият й ход. След това си слага гумени ръкавици, очила и маска — все пак се кани да работи със заразена тъкан.

Включва сканиращия електронен микроскоп, търпеливо и прецизно преминава през всички настройки и после слага под лещата първото предметно стъкло.

Със сладкия гъдел на предвкусваното щастливо вълнение, слага очи до окуляра. И ето, централната нервна система на пеещия гладен от „Дом Уейнрайт“ изниква внезапно пред нетърпеливия й поглед. Избрала е зеленото като контрастен цвят и сега се озовава сред гъстия лес на невронните дендрити, сред тропическата джунгла на мозъка.

Резолюцията е толкова висока, направо съвършена — доктор Колдуел буквално затаява дъх. Груби и фини структури се очертават в пълни подробности, като картинки в учебник. Колдуел сменя позицията на предметното стъкло на всяка минута и фактът, че мозъчната тъкан е била силно увредена още преди вземането на пробата, се потвърждава от наличието в препарата на чужди тела — прашинки, човешки косми и бактериални клетки, примесени, естествено, със задължителните мицелни влакна — наместили се сред невроните. Самите нервни клетки са вълнуващо изложени в най-дребни детайли пред погледа на лекарката.

Колдуел вижда онова, което други изследователи и учени са видели, но което тя самата никога не е успявала да удостовери със собствените си очи с древната и несъответстваща на сложността на мисията апаратура в базата. Вижда точно как кукувицата Ophiocordyceps свива гнездата си в гъсталака на мозъка: как мицелните му влакна се увиват, тънки като косъм, около невронните дендрити, сякаш бръшлян около стъблото на дъб. Само дето обикновеният бръшлян не напява песни на дъба, подобно на сирена, и не му открадва свободната воля.

Кукувици? Бръшлян? Сирени? Съсредоточи се, Карълайн , сгълчава се тя яростно. Виж това, което е пред очите ти и изведи съответните заключения там, където съществуват нужните доказателства, които да ги подкрепят.

Доказателствата съществуват. Сега Колдуел вижда онова, което другите изследователи са пропуснали — пукнатините в твърдината ( съсредоточи се! ), местата, където стабилни паралелни масиви от човешкия мозък са се прегрупирали — изоставени от своите и притиснати от далеч превъзхождащия ги по численост враг — установили са самостоятелни връзки, минаващи около и между задушените от гъбата нервни клетки. Някои незаразени снопове клетки дори са се сгъстили, макар че по-новите клетки са подути и парцаливи, разкъсани отвътре от острите ръбчета на плочките амилоидна плака.

Под косата на Колдуел пробягват боцкащи тръпки, когато осъзнава важността на онова, което виждат очите й.

Процесът трябва да е бил доста бавен, напомня си тя. Ранните изследователи не са отбелязали подобна прогресия, защото, непосредствено след Срива тя все още не е била достигнала точка, в която да може да бъде установена визуално. Единственият начин да бъде открита, е бил някой да допусне, че съществува, и да проведе специални изследвания, за да я търси.

Колдуел вдига глава и отстъпва от окуляра. Трудно е да се откъсне от микроскопа, но се налага. В състояние е да се взира в зеления свят на предметното стъкло с часове, дори с дни и да открива там нови и нови чудеса.

Може би по-късно. Но „по-късно“ е дума, която вече не се отнася до доктор Колдуел. „По-късно“ за нея са само още ден-два с повишаваща се температура и загуба на жизнени функции, последвана от болезнена, недостойна смърт. Вече разполага с първата част от работната хипотеза. Сега трябва да довърши този проект, докато все още има сили.