Джон Кейс - Танцуващият с духове

Най-сетне стигна до основата на кулата. Изчака минута дишането му да се успокои, заслушан в гласовете и музиката, които долитаха отгоре. Сетне стъпи на спираловидната стълба и пое нагоре. Стремеше се да не вдига шум, но стъпалата бяха метални и стъпките му ехтяха като ритъм на барабан.

— Джак?! — Гласът на жената, притеснен.

Бърк спря и активира зашеметителя. После продължи нагоре по-бързо, право към малката кабина на върха. Влизаше се през отвор в пода, чийто капак зееше отворен. В мрака на стълбата се чувстваше все едно се изкачва към слънцето.

Музиката беше спряла.

Още две площадки до върха. Спря отново да си поеме дъх и вдигна поглед към отвора в пода на кабината. Нямаше друг начин да влезе освен с главата напред. Ако Уилсън държеше горе бухалка за бейзбол например, това щеше да е краят. С един удар.

Бърк прецени възможностите си. Можеше да продължи нагоре. Или да се върне назад. Заизкачва се отново, по две стъпала наведнъж, и най-сетне стигна до отвора — останал без дъх и с дуло на автоматичен пистолет пред лицето си.

Жената от снимката стоеше до Уилсън с отворена уста и уплашени очи. Зад Уилсън Бърк мерна оръжието. Това трябваше да е. Приличаше на телескоп върху издигната основа. Насочено беше към небесата през нещо като капандура на покрива. Или май част от самия покрив беше подвижна.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Уилсън. — Влизай. — И му даде знак с пистолета.

Бърк се вмъкна бавно през отвора. Ирина отстъпи назад. Беше се промушил наполовина, когато Уилсън му нареди да спре. Бърк застина.

— Това какво е? — попита Уилсън и стъпи върху ръката му.

— Мобилен телефон — каза Бърк.

Уилсън се наведе, взе „телефона“ и го метна на един стол в ъгъла. После махна на Бърк да влезе в кабината.

— На кого се обаждаше?

Бърк мислеше на бързи обороти.

— На полицията. Идват насам.

Уилсън кимна.

— Никога няма да стигнат дотук — каза той. После се намръщи изведнъж. — Чакай, ти си онзи тип от Ирландия. — Засмя се невярващо. — Ти пък какво правиш тук?

Бърк отвори уста, но се отказа. Какъв беше смисълът? Уилсън само поклати глава.

— Ирина — каза той, — седни, моля те. Не позволявай хубавото вино да изветрее.

Посочи към два дървени шезлонга до малка масичка. На масата бяха поставени свещник, две високи чаши за шампанско и кофичка за лед. На пода имаше телефон.

Жената беше силно уплашена, почти в паника. Местеше трескаво поглед между двамата мъже.

— Всичко наред? — попита тя с пресекващ глас.

— Да — каза през смях Уилсън. — Наред е. Това е господин Ахерн…

— Бърк всъщност…

— Господин Бърк — поправи се с кимване Уилсън. Обърна се към Ирина. — Господин Бърк е много далеч от дома си.

— Като мен — каза тя с притеснена усмивка.

— Не — каза Уилсън. — Не като теб. Ти си си у дома. Това е твоят дом, любима.

Тя поруменя.

— Но той защо?…

Уилсън я прекъсна с жест.

— Боя се, че нямаме друга чаша — каза той. — Не очаквах гости. Това е нещо като старомодна традиция. Да будуваш цяла нощ, за да посрещнеш зората. Заради слънцестоенето. Такива неща.

Бърк се огледа. Свещникът беше единственият източник на светлина в кабината. Хрумна му, че Уилсън може и да е задействал вече предавателя. Навън се зазоряваше, а тук, в пущинака, по какво може да разбере човек, че светът е свършил? Вярно, градинските светлинки бяха включени, но… дали още работеха?

— Натиснахте ли спусъка?

— Не още — каза Уилсън.

— Спусък? — дойде откъм Ирина.

„Той ще ме убие, помисли си Бърк, но не пред невестата си.“

— Това ли е? — попита Бърк и посочи предавателя.

Уилсън кимна.

— Изглежда, знаете доста. Как ни открихте?

— Украинските булки — отговори кратко Бърк.

Ирина грейна.

— Познавате мадам Пулетска?

— Да — каза Бърк. — Стари приятели сме.

Уилсън погледна навън.

— Мисля, че е време — каза той. — Защо не седнете ей там? — Махна към стола, където беше захвърлил „мобилния телефон“.

Бърк седна.

— Направете ми една услуга — каза Уилсън.

— Каква?

— Не посягайте към телефона.

Погледна го предупредително, после остави пистолета на масата до предавателя и се наведе да свърже кабел към лаптопа на пода.

Бърк го гледаше как подготвя делово оръжието и си мислеше за хората, които беше видял по телевизията, за съсипаните им от загубата лица. Знаеше много за загубата, точно както знаеше какво са почувствали хората в съдебната палата, когато вътрешната им температура е започнала да се покачва опасно. Бърк знаеше какво е да получиш тежки изгаряния. Ужасен начин да умреш. Куршумът несъмнено беше за предпочитане.