Джон Кейс - Танцуващият с духове

А той щеше да се сдобие с един-два в главата. Рано или късно. Затова спря да мисли и скочи от стола толкова бързо, че Уилсън не успя да грабне навреме пистолета си. Ирина изпищя, чаша се разби на пода, когато Бърк се вряза в по-едрия мъж и го изтласка до стената. Двамата паднаха, боричкайки се, на пода. Бърк държеше Уилсън с една ръка през шията и го налагаше с другата, в която стискаше и телефона. Но не можеше да се мери с индианеца. Уилсън беше по-силен от него и толкова.

Макар да беше отдолу, Уилсън провря ръка към шията на Бърк и започна да го души. Бърк остана без въздух точно когато палецът му откри бутона, който активираше зашеметителя. Заби телефона във врата на Уилсън, чу се пукот на статично електричество и Уилсън започна да се отпуска. „Исусе Христе, помисли си Бърк, действа! Наистина…“

Светлината изчезна. Когато дойде на себе си след пет-шест минути, откри, че седи на един от дървените шезлонги, а здравото му ухо кърви там, където Ирина го беше ударила със свещника.

Уилсън стоеше до предавателя. Ирина държеше на мушка Бърк с автоматичния пистолет и плачеше тихо.

— Защо лудият човек дошъл тук? — попита тя. — Какво иска? Джак!

Уилсън поклати глава, тракайки по клавиатурата.

— Иска нещата да останат такива, каквито са.

— Да повикаме полиция, да? — попита жената.

— Ами…

— Но той те нападна!

— Няма значение — успокои я Уилсън. После се обърна към Бърк. — Браво на теб, между другото — каза той. — Успя да ме изненадаш.

— Благодаря — отвърна Бърк, свали ръка от ухото си и погледна кръвта.

Уилсън насочи вниманието си към компютъра.

А после чуха звука — пулсиращ звук недалеч от кулата. Обърнаха се да погледнат и видяха източника му — хеликоптер, кръжащ на стотина метра от ранчото.

Бърк не можеше да повярва на очите си. Можеше да е единствено Коваленко. Беше му дал достатъчно информация, за да сглоби парченцата сам. След Калпепър и съдебната палата за Бюрото едва ли е било трудно да открие Уилсън и Б-Леизи-Б. Определено разполагаха с необходимите ресурси. И ето че кавалерията беше пристигнала. Уви, твърде късно.

— Твои приятелчета ли са? — попита Уилсън.

Бърк поклати глава. Би се разсмял, но залогът беше твърде голям, а и ухото го болеше ужасно.

— Не мисля, че хеликоптерът ще бъде голям проблем — каза Уилсън, без да вдига ръце от клавиатурата. — След минутка ще се срине. Както и всичко останало. — Погледна през прозореца. — Защо са при къщата?

— Защото началникът им е идиот, ето защо — обясни Бърк.

Уилсън кимна.

— Не се изненадвам.

— Защо има хеликоптер там? — попита Ирина.

— От полицията са — обясни й Уилсън. — Дошли са да арестуват господин Бърк.

— Добре — кимна Ирина.

Уилсън се обърна отново към лаптопа. Някой викаше името му през рупор в далечината. Той поклати глава.

— Трябва да им кажем къде сме — настоя Ирина.

— След минутка — отвърна Уилсън.

— Мислех, че вие двамата се обичате — подхвърли Бърк.

Уилсън застина и се обърна да го погледне.

— Да, обичаме се — заяви гордо Ирина.

— Какво общо има това с теб? — попита Уилсън.

— Нищо, предполагам, но… ти ще я убиеш с това нещо — каза му Бърк. — Странен завършек на медения ви месец, ако питаш мен.

— Не знаеш за какво говориш — отвърна Уилсън. — Това не е бомба.

— Знам — каза Бърк. — Но… тя има пейсмейкър.

Уилсън го зяпаше сащисано. Накрая възкликна:

— Какво?!

— Ирина. Има пейсмейкър.

Уилсън примигна няколко пъти. После се изсмя.

— Добър опит — каза той. — Получаваш отличен.

Но Ирина започна да плаче.

— Ти откъде знаеш? — извика тя. — Това ми е тайна!

Хлиповете й преминаха в раздиращото хълцане на уплашено дете.

— Ирина?

Уилсън отиде при нея. Гласът му беше толкова тих, че почти не се чуваше.

— Не исках да знаеш — изхлипа тя. — Аз повредена стока. Затова правили любов на тъмно. Да не видиш белег. Грозен. — Хълцането се извиси във вой. — Сега ти не ме искаш!

Странна усмивка се появи върху лицето на Уилсън. Той поклати леко глава. После клекна до нея.

— Покажи ми — каза той и взе пистолета от ръцете й.

Тя се подчини с хълцане. Поемаше си шумно дъх, точно като дете. Замота се с копчетата на ризата, но най-после я разтвори. Уилсън плъзна пръсти по грапавата повърхност на белега, после се наведе и го целуна. Бърк се почувства като воайор и обърна глава.

— Обичам те — каза й Уилсън с глас, натежал от емоции.

— Аз… — не довърши Ирина, изгубила контрол над гласа си. Хлиповете станаха още по-сърцераздирателни.