Джон Кейс - Танцуващият с духове

— Шшшш — прошепна Уилсън. — Обичам те. Винаги ще те обичам.

В ъгъла на стаята звънна телефон. Звукът беше толкова неочакван, че Бърк подскочи.

Уилсън целуна Ирина по главата и се опита да изтрие с палци сълзите й. Хълцането утихна. Телефонът продължаваше да звъни.

Накрая Уилсън се изправи. Бърк се опита да разчете изражението му, но не успя.

— Свързан е към телефона в къщата — каза той и тръгна към апарата, който продължаваше упорито да звъни. Вдигна слушалката. Някой заговори от другата страна. Уилсън го изслуша, после сложи ръка върху микрофона и се обърна с усмивка към Бърк. — Някакъв тип на име Коваленко иска да изляза от къщата с вдигнати ръце. Известно му било, че съм там.

Бърк не знаеше как да реагира.

Уилсън каза в слушалката:

— Дайте ми минутка. — После затвори и бавно тръгна към предавателя. Пръстите му легнаха на клавиатурата, той си пое дълбоко дъх. И се поколеба.

Бърк реши, че събира кураж да порази света. Но грешеше дълбоко. Уилсън се люшкаше в личната си буря между две мечти и вълните го мятаха ту насам, ту натам, подклаждани от съмненията в собственото му сърце. Любовта и отмъщението дебнеха в мрака и пееха като измамни сирени откъм рифовете, обграждащи неговия въображаем рай. Беше рискувал всичко, а ето докъде беше стигнал — да избира в кой риф да разбие кораба си. Любов или… отмъщение?

Накрая издиша шумно. Измъкна кабела от лаптопа, затвори компютъра и го тикна в ръцете на Бърк.

— Гледай да не се докопат до това. Би било много лошо.

Бърк кимна.

— Измъкни Ирина оттук — каза Уилсън. — Трябва да се отдалечите от къщата. Зад кулата има пътечка. Води към горещите извори. Тя ще ти покаже пътя.

— Не — извика Ирина. — Остана с теб.

Нито Бърк, нито Уилсън й обърнаха внимание.

— Какво да правя като стигна там? — попита Бърк.

— Отърви се от лаптопа — каза Уилсън. — Има пещери и в най-западната има дупка, на десетина метра след входа.

— Дупка?

— Кладенец. По-точно минна шахта. На времето са добивали сребро. Шахтата е дълбока стотина метра, така че внимавай. На дъното й има вода. Ако хвърлиш камък и преброиш бавно до шест, ще чуеш плисъка. Така че хвърли лаптопа в шахтата и забрави за него.

Бърк кимна. Дори не беше сигурен, че ще е в състояние да направи и крачка. Ребрата го боляха, а главата му туптеше. Но нямаше намерение да спори. Ако Уилсън беше решил да даде финален отпор, Бърк не държеше да е сред публиката.

— Ирина, любов моя. Искам да отидеш с господин Бърк — каза Уилсън.

— Не, не, Джак — проплака тя. — Неее. Остана с теб. Искам да…

Уилсън се усмихна закачливо.

— Вече? А само преди седмица обеща да ми се подчиняваш. Хайде — подкани я гальовно той, — обеща, помниш ли?

Бърк нямаше представа какви мисли минават през главата й, но Ирина внезапно спря да плаче. Кимна тържествено с глава и целуна Уилсън по устните. Дълга целувка, която Уилсън прекрати, като се дръпна назад, обхванал с шепи лицето й.

— Тръгвай — каза й той.

Ирина се обърна. Отново плачеше, но се промуши послушно през отвора в пода. Бърк я последва.

Уилсън ги гледаше как се спускат по извитата стълба. Стъпиха на земята и се затичаха. Бърк буквално влачеше Ирина, макар да личеше, че го боли. Тя и за миг не свали очи от кулата зад себе си. А после двамата се скриха сред дърветата.

Телефонът иззвъня и Уилсън вдигна слушалката. Гласът отсреща крещеше, за да надвика ритмичния вой на хеликоптера:

— Започвам да губя търпение!

— Ще имаш късмет, ако не изгубиш и друго — уведоми го Уилсън.

— Какво?! Нека ти обясня нещо — изрева онзи. — Имаш един-единствен шанс да излезеш от тази къща жив. Или ще излезеш сам, или… аз ще те извадя оттам! Кое предпочиташ?

Уилсън едва не се разсмя. Колебанията отпреди малко се бяха стопили, заменени от необичайна яснота и спокойствие. В затвора нямаше да се върне. По-скоро би умрял. И щеше. Скоро.

Би могъл да избяга, разбира се — поне за известно време. Ще хлътне сред дърветата и оттам — към планината. Ще заживее като отшелник. Ще се мести от място на място, ще краде храна и ще спи в пещери. Но в името на какво? По-добре да умре като мъж, отколкото да живее като куче. А и денят беше добър за умиране, както се казва — най-добрият. Денят на слънцестоенето.

— Уилсън! — изпука гласът на агента от ФБР по телефона.

— Мисля…

Всъщност вече беше взел решение. Но трябваше да привлече вниманието им, преди да са открили стрелба по къщата. Къщата трябваше да остане непокътната за Ирина. Сигурен беше, че на нея много ще й хареса да живее там.