Джон Кейс - Танцуващият с духове

Грабна автоматичния пистолет, отиде при прозореца и счупи стъклото. Без дори да се прицелва, изстреля продължителен залп по посока на хеликоптера… после още един. И още един. Хеликоптерът се люшна, издигна се рязко и се обърна към наблюдателницата.

Уилсън остави пистолета на пода. После се изправи в пълния си ръст и се съблече до кръста. Рисунъкът на духовете покриваше плътта му — нескопосаните татуировки на полумесеца и водното конче, на звездите и птиците и думите на родния му език:

Когато земята трепери, не бой се.

Погледна за последно през счупеното стъкло и видя хеликоптера да се приближава към кулата. После подхвана танца си, припявайки песен без думи.

Бърк и Ирина тичаха през гората към горещите извори. Почти бяха стигнали, когато залп от автоматичен огън разцепи утринния въздух. На поредицата от изстрели скоро отговори далечен хеликоптерен пулс, който се приближаваше бързо и с някаква съдбовност.

„Мили Боже, помисли си Бърк, той иска да ги привлече към кулата.“ Ирина хлипаше. Бърк очакваше да чуе ответен огън, но вместо това последва странен, плътен звук, а след него ярък проблясък и ударна вълна, която повали и двамата на земята.

Ирина застина в ужас, докато дърветата наоколо се тресяха от втора, а после и от трета експлозия. Погледнаха нагоре и видяха колона от черен дим да се издига към небесата. Кулата я нямаше. Ирина изпищя. Бърк я стисна над лакътя и я повлече към горещите извори.

— Чакай ме тук — каза той и хукна към пещерите.

Бързо намери онази, за която му беше казал Уилсън. Беше тъмно и влажно. Навлезе предпазливо в мрака. Движеше се слепешката, следвайки стената с една ръка и влачейки крака по пода. Напипа ръб с дясното си стъпало, наведе се и побутна лаптопа през ръба. Заслуша се. Нищо, никакъв звук. А после, точно както беше обяснил Уилсън, се чу плисък.

Върна се и извика Ирина. Само че тя, разбира се, не беше там. Сигурно тичаше обратно към кулата. Към онова, което беше останало от нея.

Бърк седеше на маса пред кафене „Жираф“ и отпиваше от чашата силно, горещо кафе. Събираше сили за дълъг ден в министерството — предстоеше му да уреди необходимите разрешителни за конвой, който пренася хранителни и медицински доставки за Южен Судан. Да си пробиваш път през бюрокрацията, беше като да вадиш матрьошки. Отваряш и вадиш, отваряш и вадиш, докато не стигнеш до най-вътрешния бюрократ, чийто магически печат може да ти осигури преминаване през контролно-пропускателните пунктове.

Обикновено прекарваше времето си в отдалечени селца или бежански лагери, затова сега се радваше искрено на оживения град, на възможността да провери пощата си, да се обади по телефона, да почете вестници. Снощи беше говорил с Томи.

— Бизнесът върви страхотно — докладвал бе Стария. — Твърде добре, бих казал дори. Някакъв шанс да се върнеш?

Бърк се засмя.

— Добре де, поне да ме видиш? Кога?

Бърк отвърна, че не знае.

— Точно като Кейти. И тя все не знаеше. — Нова пауза. — Божке, за малко да забравя! Ето нещо, което ще те разсмее. Разбрах го от Били Ърншоу, той е колега на онзи тип от Гарда.

— На Дохърти? — попита Бърк.

— Същият!

— И?

— Помниш ли онова лайно Коваленко? Няма да повярваш, но му дават орден на тъпото копеле! За заслуги!

— Бъзикаш се.

— И да исках, такова нещо не мога си измисли, Майкъл. Голяма работа сте вие американците!

Пощата му се състоеше главно от сметки и рекламни брошури, но днес имаше и едно истинско писмо, при това в плик с цвят на лавандула. От Ирина.

След „събитието“ Бърк беше останал още няколко дни в Невада, колкото да й държи ръката, толкова и да държи Коваленко далеч от нея. След това я закара до Фалън да я запознае с Манди. Двете се харесаха моментално и Манди взе Ирина под крилото си. Организираха заупокойна служба за Уилсън, на която присъстваха доста хора — приятели от гимназията и колежа, няколко учители и племенен представител на общността, която живееше около езерото Пирамид. Ели Залцберг и Джил Апъл също дойдоха въпреки голямото разстояние.

Именно Манди намери адвокат на Ирина. Правителството се заканваше да конфискува активите на Уилсън като придобити чрез „незаконна дейност“. Но Уилсън беше прикрил умело следите си, поне що се отнася до парите, и с помощта на адвоката всичко остана за вдовицата. Ето какво му пишеше в писмото Ирина:

Шестима членове на мое семейство дойдоха при мене в ранчото. И имаме планове! Чичо Виктор ме води при племенния съвет на езеро Пирамид. Научили, че договор от 1847-а дава земите на Б-Лейзи-Б на племената, по-късно правителство взема обратно и продава на религиозни хора. Сега ние търси начин да върне земи на племе. После смятаме да отворим интернетски сайт за залагания с център в Б-Лейзи-Б! Мисля, той бъде първи в САЩ! Много вълнение! Пари за племе, пари за нас. Има и друго — голяма, голяма новина — ще имам бебе! Скоро. Момиченце! Моля да ми пишеш дали искаш да си кръстник!