Джон Кейс - Танцуващият с духове

Струваше му се, че е излязъл от кръчмата в Джунипър преди цяла вечност, но часовникът му показваше, че са минали едва пет часа. През това време Бърк беше размишлявал доста върху действията си и причината за тях. Решимостта му да открие Уилсън граничи с мания, реши той, и не се дължи единствено на желанието да спаси бизнеса на Томи Ахерн. Това беше по-скоро извинение, на което дори Томи не беше повярвал. Рано или късно съдът щеше да отсъди в тяхна полза и да вдигне възбраната върху дейността на фирмата. Не, интересът на Бърк към Уилсън беше по-дълбок и по-тъмен. Беше… какво? Подобрена версия на „самоубийство чрез полицейски куршум“? Неговото беше „самоубийство чрез терористки куршум“ и се равняваше на същото.

Изгубил беше желание за живот след смъртта на Кейт. Или така поне си мислеше доскоро. Но някъде по пътя това беше започнало да се променя. Бавно, а после изведнъж. Не знаеше кога точно се е случило. Не би могъл да посочи момента на промяната. Тези звезди…

Така или иначе сега му трябваше план какво ще прави, когато стигне до ранчото. Защото идеята да се самоубие чрез Уилсън внезапно беше изгубила примамливостта си. Докато крачеше с мъка по изровения път, той разсъди внимателно и дълбоко. Бавно в главата му започна да се оформя план. Гениален план. Чисто злато. Първо — ще влезе. И второ — ще изпържи Уилсън с „телефона“.

Беше пет и петнайсет сутринта, когато наближи портата на ранчото. На дървен стълб до алеята имаше табелка с надпис „Б-Лейзи-Б“. „Адски шик“, помисли си Бърк.

На по-малко от километър нагоре по алеята градинско осветление разпръскваше мрака. Небето на изток започваше да изсветлява. Звездите гаснеха една по една.

Бърк пое по алеята и се стресна от хрущенето на чакъла под краката си. Не беше достатъчно светло да различи детайлите, но къщата изглеждаше внушителна — истински комплекс от дърво и камък, проснат на малка планинска ливада. Селско имение, каквото можеш да видиш в скъпарски ски курорт, помисли си Бърк.

Каменни стъпала извиваха през борова горичка към централния вход. Бърк заобиколи откъм задната страна на къщата, където друга врата водеше към кухнята. Чувстваше се като крадец и се боеше, че оглушителният ритъм на сърцето му ще го издаде. Натисна дръжката и вратата се отвори послушно. „Сигурно спят“, реши той. Което нямаше смисъл, освен ако Бърк не грешеше за слънцестоенето или ако Уилсън не се беше отказал от плана си.

Стоеше в кухнята с фалшивия телефон в ръка и чакаше очите му да се нагодят към мрака. Стори му се, че дочува в тишината едва доловима музика, все едно някой бе пуснал радио далеч сред планинските склонове. Тръгна на пръсти из къщата, от стая в стая, като се молеше Уилсън да няма куче. Електрошокът действа ли изобщо на кучета? Козината беше ли проводник?

Спалнята на Уилсън — петата стая, както ги преброи Бърк — се намираше в другия край на къщата. Леглото не беше оправено, булчинско венче вехнеше на тоалетка, претъпкана с шишенца парфюм. До венчето имаше снимка в сребърна рамка. Бърк я огледа на лунната светлина. На снимката беше Уилсън във фрак, прегърнал през кръста блондинка с булчинска рокля. Стояха в беседка, заобиколени от кошници с цветя, а на главата си булката носеше венчето, което сега стоеше на тоалетката. Стълбовете от двете страни бяха декорирани с несъразмерно големи панделки в златно и сребърно, а пред прозорец от цветно стъкло горяха десетки свещи. Бърк не можа да прецени дали са на закрито и позират пред нещо като филмов декор, или са навън, под открито небе. Но щастието в очите им не подлежеше на съмнение. Излъчваше се от тях на вълни. Двамата буквално грееха.

И не бяха тук. Бърк се облегна на прозоречната рамка. Не знаеше да се смее ли, да плаче ли — за пореден път. Беше изминал толкова път, а тук нямаше никого.

Излезе от къщата и пое обратно. Това беше, край. Само дето… ето я пак онази музика, придружена със смях. Женски смях сякаш, но… откъде идва? Завъртя се назад, после наляво и надясно, но звуците бяха изчезнали, претопени в шума на лекия вятър в клоните на боровете.

И тогава го видя — светло петно високо горе, при върховете на дърветата. Извисяваща се към небето конструкция от кръстосани греди. На около километър разстояние. Кула със стая на върха. Като в Уордънклиф.

Далечните планини тъмнееха на фона на розова ивица, която се разширяваше бавно. Бърк тръгна към кулата, сигурен, че ще завари там Уилсън с оръжието и с жена му.

Обади се първата птица и той ускори крачка. Нещата не отиваха на добре. Колкото и да бързаше, натрупаната умора изцеждаше силите от мускулите му и често го принуждаваше да спира приведен, с ръце на бедрата, едва поемащ си дъх. На всичкото отгоре въздухът на тази голяма надморска височина беше твърде разреден за непривикналите му дробове.