Джон Кейс - Танцуващият с духове

Наближаваше обяд, когато напусна хотела. Пак тогава започна да се тревожи. За пръв път си зададе въпроса „Ами ако взема, че наистина открия кучия му син? Тогава какво?“ Франсиско Д’Анкония беше висок мъж в очевидно добра форма, така го беше запомнил. Което едва ли беше изненада, като се има предвид, че последните десетина години е прекарвал времето си във вдигане на тежести и джогинг из килията.

За щастие в Невада оръжейните магазини бяха толкова начесто, колкото „Дънкин Донатс“ в Масачузетс. На излизане от града Бърк мина покрай магазин с дървена мечка гризли отпред и табела „Пушки и прашки“ ООД. Направи обратен завой, спря на паркинга и влезе. Оказа се любопитна комбинация от оръжеен магазин и щанд за бельо.

Момичето зад щанда беше повече от услужливо. Сигурно би му продала и гранатомет, ако беше поискал. Все пак възникна проблем.

— Телефоните не работят — каза тя.

— И какво? — попита Бърк, оглеждайки една изящна берета.

— Не можем да ви продадем оръжие, без да направим справка с щатската полиция дали нямате криминално досие. Нямате криминално досие, нали? — попита с усмивка тя.

— Нямам — отвърна Бърк.

— Понякога прекъсват само за няколко минути, ако е имало буря или нещо такова. Но се случва да прекъснат и за няколко часа. Искате ли да изчакате? Можете да разгледате щанда ни за бельо, ако искате.

Бърк поклати глава.

— Не, благодаря, бързам. А някое оръжейно изложение? Там не е нужна справка в полицията, нали?

— Да. И можете да си купите каквото поискате. Само че следващото изложение е чак през уикенда. Сигурен ли сте, че не искате да разгледате бельото ни?

— Да, но… онова там мобилен телефон ли е? — Посочи към стъклена витрина, в която бяха изложени пистолети и други дребни неща. Един арбалет. Някакви… палки. Мобилни телефони.

— Прилича на телефон — каза момичето, — но всъщност е електрошоково оръжие. Сто и осемдесет хиляди волта.

— И как действа? — попита Бърк.

— Ами просто докосвате някого с него и… го изваждате от строя, така да се каже. — Момичето направи пауза. — Него мога да ви го продам! Не е смъртоносно оръжие и не се изисква справка в полицията.

Потегли по шосе И-95 до И-80 и оттам — чак до Елко. Осем часа по-късно зави на север по посока на Джакпот. Скоро асфалтът отстъпи на посипан с чакъл черен път. Бърк шофираше сред облак от прах, разминавайки се с една-единствена кола по пустия път.

Наближаваше десет вечерта, когато в мрака напред се появиха далечни светлинки. Джунипър. Градчето се състоеше от две големи дървени бунгала, по едно от всяка страна на пътя, и няколко каравани. Пощенска станция, магазин и кръчма с табелка, която гласеше „Кофа кръв“, образуваха центъра. Кръчмата подсети Бърк за кошмарния бар в онзи вампирски филм на Куентин Тарантино, но беше жаден, а наоколо не се виждаше друго заведение.

„Кофа кръв“ носеше отпечатъка на ексцентричния си собственик. Захранвано с батерия порцеланово коте с червена панделка на ухото седеше на бара и махаше непрестанно с лапа. Прашни пластмасови кончета маршируваха на лавица близо до тоалетната. Една от стените беше покрита изцяло с пощенски картички, а телевизорът имаше украса от еленови рога. Виждаше се ясно, че „Аризонските диаманти“ бяха любимият бейзболен отбор по тези места.

На маса в ъгъла се вихреше игра на покер. Възрастна жена с тънка като паяжина червеникава коса, под която скалпът прозираше, дърпаше отегчено ръчката на игралната машина до вратата. Бърк тръгна към бара, където мършав мъж с анцуг в камуфлажен цвят бършеше чаша. Мъжът вдигна брадичка и го погледна въпросително.

— Една бира — каза Бърк.

— „Сиера Невада“ наливно, „Коорс лайт“, „Будвайзер“, „Будвайзер лайт“…

— „Сиера Невада“.

Беше толкова уморен, че нямаше желание да подхваща разговор. Единственото му желание беше да се просне на някое легло. Затова изпи халба и половина, преди да събере сили за големия въпрос.

— Познавате ли човек на име Джак Уилсън… живее тук някъде?

Барманът го изгледа подозрително.

— Кой пита?

Бърк отвори уста да отговори, когато един от покерджиите вдигна поглед и се изсмя.

— К’во ти пука кой пита бе, Дени? Не е като онзи тип да ти е приятел.

— Може и да не е, а ама на тебе к’во ти пука дали на мене ми пука? — контрира барманът. — Глей си там картите и не приказвай.

— Глей си картите я! — подхвана един от другите играчи.

— Влизаш или не? — попита трети.

Бърк не знаеше да се засмее ли, или да заплаче. Барманът сложи нова халба пред него и вдигна вежда.