Джон Кейс - Танцуващият с духове

— Е?

Бърк отпи от пивото.

— Добро е! Наистина. — След малко добави: — Майк Бърк.

— Дени. — Барманът се зае да лъска нова чаша.

Бърк въздъхна.

— Приемната майка на Уилсън е болна.

— Сериозно — подсмихна се барманът, без да крие недоверието си.

— Да — каза Бърк. — Наистина. Живее в каравана във Фалън. Дал й е само адреса на пощенска кутия. Обещах й, че ще се опитам да го намеря, но…

— Тя не е ли идвала тук?

Бърк поклати глава.

— Не. Но и той е тук отскоро.

Барманът се замисли, после кимна.

— Три-четири месеца, не повече.

— И строи пла-не-та-риум — проточи един от покерджиите.

— Не строи планетариум — поправи го барманът, — а място, на което да монтира телескоп.

— То пък голямата разлика — повиши глас покерджията. — Нали все звездите ше зяпа.

Барманът не му обърна внимание, приковал поглед в телевизора. Бърк започваше да губи търпение, но му беше ясно, че с бързане няма да изкопчи нищо от тези мъже.

— Бас ловя, че и сега зяпа звездите — каза един от мъжете на масата за покер. — Щот’ утре е слънцестоенето. Най-дългият ден в годината.

— Това няма нищо общо със звездите, а със слънцето — отбеляза барманът.

— К’во рече, Дени? — подкачи го покерджията. — Че то слънцето е звезда бе!

Другите мъже около масата се засмяха. Барманът се обърна към Бърк.

— Тази негова приемна майка — каза той — няма ли му телефонния номер?

Откъм масата за покер се надигна вик:

— Ухааа! Прилепа блъфираше бе, гъз смотан! Леле как те прецака!

Дамата от игралния автомат се приближи до бара и бутна чашата си към Дени. Имаше закачливите очи на дете и обруленото лице на сондьор. Можеше да е на четиридесет или на шейсет. Бърк не можа да прецени. Барманът й забърка коктейл от равни количества уиски и севън ъп, после се обърна към Бърк и посочи на запад.

— На осемдесетина километра — каза той. — Хубаво място. На територията на Националния горски резерват. — Взе една подложка за чаши и започна да чертае карта от опаката й страна, като обясняваше в движение: — Има една синя каравана отдясно, за нищо не става, цялата е очукана. С фигурки на розови фламинго отпред. Като я видиш, завиваш вляво и караш още двайсет-двайсет и пет километра. На оградата има табелка. „Б-Лейзи-Б“. Лесно ще намериш ранчото.

— Да бе! — възкликна някой.

Барманът се усмихна.

— Е, може и да не е толкова лесно, но… — Подаде подложката на Бърк. — К’во караш?

Бърк вдигна рамене, после се изсмя.

— Не помня. Под наем е.

— Високопроходим?

— Не.

Барманът се облегна назад.

— Но е джип, нали?

— Не. Обикновен… седан.

Дени примижа скептично.

— Е, значи те чака приключение.

Игралният автомат звънна и нададе вой. Водопад от монети се изсипа на пода. Жената само гледаше тъпо.

— Искаш ли още едно на изпроводяк? — попита барманът.

Преди Бърк да е отговорил, откъм масата за покер внесоха поправка:

— На изпроводяк за козята пътечка, искаш да кажеш!

Всички се засмяха. Бърк също.

Бърк занули километража и потегли бавно. Нямаше друг избор. Черният път беше така разоран от дъждовете, че скорост от четиридесет километра в час се равняваше на двеста по нормално шосе. Нищо не можеше да направи по въпроса. Дори вода беше забравил да си вземе — признак на недалновидност, особено ако вярваш, че Армагедон дебне зад ъгъла. Или по-точно напред и наляво.

Четиридесетина километра по-нататък започна да се прозява. От бирата е, каза си той. Бирата също беше грешка. Включи радиото. Хващаше се само някаква кънтри станция от Бойс. Усили звука, но и това не помогна. На два пъти едва не задряма и сигурно щеше да заспи, ако не бяха дупките на пътя. Свали докрай прозорците.

Ефектът беше моментален. Студеният пустинен въздух го удари в лицето като кофа ледена вода. Вече нямаше опасност да заспи. Воят от радиото, прахът и студът му причиняваха достатъчно неудобства, за да остане буден без допълнителни усилия. А и звездите бяха изумителна гледка. Далечни и ярки, а Млечният път — проснат напряко на нощното небе като булчински воал.

Бърк вдигна прозорците. По-добре да загине в катастрофа, отколкото да замръзне до смърт, реши той. Поне щеше да стане бързо.

Три часа по-късно още седеше прегърбен над волана, включил чистачките с надеждата да разкара поне малко праха и насекомите. Оглеждаше се за синята каравана с розовите фламинго и се притесняваше. Ранчото на Уилсън явно беше толкова изолирано от останалия свят, че за изненадващ маньовър и дума не можеше да става. Светлината на фаровете щеше да се види отдалече, а дори Бърк да ги изключи (без при това да се убие), шума няма как да заглуши. Двигателят дрънчеше като лавина от арматурно желязо по планински склон.