Джон Кейс - Танцуващият с духове

Ако видеше навреме ранчото, би могъл да остави колата и да продължи пеша. Ала „навреме“ беше твърде неясно обстоятелствено пояснение в тукашните широки открити пространства. А ако Манди беше права за слънцестоенето, Уилсън едва ли спи кротко в леглото си. Сигурно се подготвя за танци. Вероятно ще натисне спусъка на зазоряване, предположи Бърк. И това щеше да е краят.

Макар че само Бог знаеше какви са плановете му. Току-виж решил да изпари половината страна в стил Тунгуска. Да прочисти мястото от бряг до бряг. „Едва ли — каза си Бърк. — Втълпил си е идеята за танца с духове, а танцът с духове е посветен на земята.“ Значи нямаше да е мащабно повторение на Тунгуския инцидент. По-скоро мащабно повторение на Калпепър. Ако успееше да извади завинаги от строя електропреносната и електронната инфраструктура на страната, това щеше да е катастрофа от невиждан мащаб. Икономиките на почти всички държави по света щяха да се сринат, а човешките жертви щяха да се измерват в милиони. Хората са зависими от модерните технологии за всичко, като се започне с храната и водата и се стигне до транспорта, медицинското обслужване и осветлението. Масивните поражения щяха да сложат край ако не на човечеството, то на последните петстотин години научен прогрес. Хората щяха да се върнат в петнайсети век.

Идеята беше толкова абсурдна, че Бърк дори не искаше да я обмисля сериозно. Тя току бягаше от ума му сякаш по своя воля, почти като радиосигнала от Рино. Броят на жертвите в Сан Франциско достигнал триста четиридесет и две. Полицията търсела… Нов сигнал измести стария. Някаква религиозна станция, която призоваваше към покаяние…

След десетина минути ято розови фламинго се материализира пред тъмна каравана на двайсетина метра от пътя. На минаване Бърк видя, че някой е написал на караваната „ЛОШО КУЧЕ“ със спрей и с големи букви.

Още три километра по-нататък зави наляво според указанията и пътят се влоши моментално. Коловозите тук бяха толкова дълбоки, че опираха в шасито на автомобила. Скоро започна наклон и колата запухтя по склона на планинско възвишение — характеристика на релефа, която барманът беше отбелязал с обърнато V.

Ушите му заглъхнаха, докато водеше автомобила през острите завои, а фаровете се сблъскваха със скалистия скат отдясно и потъваха в пропастта отляво. После на пътя изскочи заек и Бърк инстинктивно натисна спирачките.

Голяма грешка. Автомобилът поднесе, изскочи от коловозите, задните гуми се завъртяха на празен ход и вдигнаха ветрила от дребен чакъл. Бърк загуби контрол над колата, която се движеше по своя воля все едно пътят е покрит с лед. Връзката между двигател, кормилна уредба и спирачки внезапно беше станала чисто теоретична. Накрая на помощ му се притече самата планина. Колата се натресе в канара край пътя. Шасито нададе вой. После нов удар, скърцане на метал и страничното огледало излетя във въздуха. След това колата спря окончателно. Единият й фар светеше към небето, а другият беше станал на сол в основата на червеникавата скална стена.

Бърк си пое дълбоко дъх и погледна през прозореца. Заекът седеше спокойно на пътя и наблюдаваше със задоволство останките от доскоро здравия автомобил. Бърк не знаеше да се смее ли, или да плаче, но се намираше по-скоро на границата на второто. Поне не се беше плъзнал по нанадолнището, каза си той. Иначе неуправляемата кола щеше да свърши в пропастта.

Опита се да запали двигателя. После пак и пак. Не се получи, а дори да запали колата, едва ли ще я измъкне от крайпътната канавка, прецени Бърк. Не и без влекач на пътна помощ. А дори и тогава едва ли би успял да я подкара. Погледна километража — показваше 65.4. Следователно му оставаха приблизително четиринадесет километра до ранчото. Приблизително.

Не че имаше някакъв избор. Взе новия си „мобилен телефон“, слезе от колата и потегли.

Беше по-трудно от очакваното — заради мрака. Пътя различаваше сравнително лесно, защото бледнееше на фона на пропастта отляво и скалите отдясно. Но при всеки опит да ускори крачка или се спъваше в някой камък, или кракът му пропадаше в дупка. На два пъти падна на ръце и колене, успя да си изкълчи и глезена. Беше жаден, но не можеше да направи нищо по въпроса. Сдоби се с компанията на облак мушици. Не хапеха, слава Богу, но му влизаха в очите, което го бавеше допълнително, защото през няколко минути се налагаше да спира и да търка ядно клепачи.

След час мускулите му започнаха да се схващат.