Джон Коннолли - Игра на духове

„Така както стоят нещата в момента, земята на духовете напомня на Америка... пълна с планини, морета и чудовища. “

Нов сняг натрупа върху стария - като спомени, като отминаващи години.

Той също щеше да замръзне, поне според метеоролозите, за да стане част от леда, сковал града, и да добави ден-два към бавното топене, което неминуемо щеше да настъпи, колкото и далечно да изглеждаше избавлението от студа в тази февруарска вечер. Все пак последният снеговалеж - първият от повече от седмица насам, беше скрил под себе си мръсотията на предишния и улиците на Портланд поне за кратко щяха да заблестят отново чисти и свежи.

Макар и студен, въздухът не беше нито чист, нито свеж. Над улиците се стелеше тънка мъгла, която обвиваше лампите като с воал и придаваше фантастичен вид на сградите на фона на небето. Градът изглеждаше сякаш двоен: като че ли някой беше наложил небрежно улиците и постройките върху някаква по-ранна версия на мястото и сега този сенчест вариант надничаше изотдолу, а хората от миналото можеха да се пресегнат и докоснат тези от настоящето.

Чарли Паркър крачеше по улица „Иксчейндж“, навел глава в суровата тъмнина, и бавно си проправяше път между навяванията по тротоарите. Нямаше нужда от Ен Би Си да му казват, че зимата се е разлютила. Сякаш древна персонификация на сезона като че ли предусещаше наближаването на пролетта, макар никой друг да не го долавяше, и беше твърдо решена да се държи вкопчена в бялото си царство колкото може по-дълго. Паркър го чувстваше в костите и в раните си. Лявата му ръка беше свита в болезнен юмрук в джоба, а белезите по гърба му бяха стегнати. Главата го болеше и ако някой го попиташе, можеше да посочи странните резки в косата си, сребристосива край белезите, оставени от сачмите, всяка свързана със собствена агония.

Старите травми също го измъчваха. Преди много години беше предпочел да се хвърли в едно ледено езеро в северния край на щата, вместо да застане пред дулата на оръжията, които със сигурност щяха да сложат край на живота му. Въпреки всичко беше отнесъл един куршум, макар че болката беше притъпена от студената вода. Трябваше да умре, но не било писано. По-късно лекарите щяха да го засипят с какви ли не медицински термини: хипотермия, хипотония, хиповолемия, висок вискозитет на кръвта - все неблагоприятни за човешкото тяло състояния и особено за перспективите му за безсмъртие, и все отнасящи се по един или друг начин до него.

Не стига че беше прострелян, но и наруши почти всички медицински препоръки след това, като продължи да се бори с мъчителите си, и то преди някой да се опита да избие зъбите му. Един от лекуващите го, специалист по морска медицина, искаше да пише статия за неговия случай, но Паркър учтиво отказа предложението за безплатно лечение и терапия в замяна на сътрудничество. Понякога съжаляваше за това си решение. Често си мислеше, че тялото му така и не се е възстановило напълно след преживяната травма, защото оттогава насам усещаше зимния студ много по-свирепо, отколкото като дете или младеж. Понякога, дори в топла стая, го разтърсваха толкова силни тръпки, че часове след това се чувстваше изнемощял. Даже зъбите го боляха. Веднъж затракаха толкова силно, че му падна една коронка.

Но все пак беше жив и това беше хубаво, нали? Замисли се за старата мъдрост, че отказването от пороците не помага да живееш по-дълго, само ти се струва, че е дълго. В нощи като тази имаше чувството, че болката го е измъчвала през целия му живот.

Беше първият ден на февруари. Паркър си спомняше споровете с дядо си за зимните месеци малко след като старецът прибра момчето и майка им, и ги приюти, за да се махнат от Ню Йорк и Чарли да превъзмогне смъртта на баща си. За Паркър зимните месеци бяха декември, януари и февруари, но дядо му, който бе дошъл от друг континент, ползваше стария галски календар, в който зимата започваше през ноември, а февруари беше началото на пролетта. Десетилетията, които бе живял сред суровите зими на Мейн, и най-вече леденият мрак на февруари, не бяха разклатили ни най-малко това убеждение. Гледайки на февруари като на раждането на новия сезон, вместо бавната смърт на стария, дядото показваше степен на психологическа проницателност, която му помагаше да понесе един от най-тежките месеци в годината като предвестник на по-добри времена.