Джон Коннолли: Игра на духове

В общи линии, Рос изчакваше.

Теоретично Паркър можеше да му връчи целия списък, за да може агентът да го пусне в някой внушителен компютър в сутерена на ФБР, след което машината да изплюе име. И двамата бяха убедени, че в тази директория от човешки падения се крият следи към една-единствена личност. Този човек, мъж или жена, издирваше Погребания бог, Бога на осите, Чакащия зад стъклото. Ако съществуваше Бог, то това беше Не-Бог, но имената, с които го наричаха, нямаха никакво значение. Нямаше особено значение и дали наистина съществува. Важното беше, че онези, които вярваха в него или поне твърдяха, че вярват, го използваха за оправдание на неимоверно низки деяния. Ала ако този, който ги манипулираше, бъдеше неутрализиран, диренията им щяха да замрат за поколения наред, ако не и завинаги, а последиците щяха да намалеят.

Рос обаче не беше в състояние да проведе такава операция сам, колкото и тихо да действаше, защото не можеше да бъде сигурен, че търсенето му ще остане тайна. Някои от преследваните заемаха високи позиции във властта. Бяха бдителни и предпазливи. Ослушваха се. Засега вярваха, че списъкът е изгубен. Ако знаеха, че някой го е намерил, щяха да се погрижат да му го отнемат.

По тази причина, въпреки всичките си резерви, Рос разбираше, че съхраняването на списъка при Паркър и разследването на отделни имена от него може би е най-добрият им шанс за успех. Затова и плащанията бяха толкова щедри. Рос на практика финансираше разследване, за което не можеше да се довери на собствената си агенция.

Ето че сега седеше тук, бодеше риба с вилицата си и говореше за някакъв изчезнал детектив, докато някъде пееше Тони Бенет.

- Откога липсва? - попита Паркър.

- Трябваше да се свърже с мен преди четири дни. Оставих ги да станат пет, преди да те потърся.

- Не знаеш ли колко важни са първите четирийсет и осем часа за всяко разследване?

- Опитвам се да не бъда параноичен. - Рос посочи чинията на Паркър. - Почти не си докоснал пържолата си.

- Май ще помоля да ми я опаковат за вкъщи. Може да я хапна с яйца сутринта.

В чинията на Паркър бяха останали само зелени трохи, примесени с бели късчета месо. Той попи устата си със салфетка, допи виното си и поиска сметката. И дума не каза за десерт или кафе. Работата му в Портланд почти беше приключила.

- Защо мислиш, че Еклънд не е избягал чисто и просто за малко по свое желание?

- Защото уговорката ни е друга. Условията са много ясни.

- Ще ми се и аз да можех да кажа същото.

- Не мисля, че искаш поръчки като тези, които той изпълнява.

Още една лъжа. Рос полагаше твърде много усилия да звучи нехайно.

- Качил съм информацията, която те интересува, в дроп-бокс - продължи агентът. - Ще намериш линковете в пощата си.

Сметката дойде. Рос плати в брой. Щом приключи с броенето на банкнотите, написа един телефонен номер на празно листче хартия, което извади от портфейла си.

- Ако искаш да се свържеш с мен, ползвай този номер. Ще ти възстановя всички разходи. Не ми трябват квитанции и бележки, само сумата. Ще преведа допълнително плащане на сметката си за непредвидени. Ако съумееш да не вдигнеш много шум, ще ти бъда безкрайно признателен.

Той стана от масата, но Паркър не помръдна.

- Остани. Допий си виното.

Той сложи тежката си ръка на рамото на Паркър, после се наведе и много тихо прошепна:

- И ако пак се опиташ да запишеш някой от разговорите ни, ще пусна кучетата подире ти и ще ги оставя да разкъсат и теб, и двамата ти психари.

После го потупа по рамото и си излезе.

Няколко минути по-късно влязоха Ейнджъл и Луис.

- Къде отиде? - попита Паркър.

- Колата го чакаше - отвърна Луис. - Явно беше преценил до минута удоволствието от срещата ви. Решихме, че няма смисъл да го проследяваме. Ако искаш да говориш с него, винаги можеш да почукаш на вратата на Федералните и да питаш дали ще го пуснат да играе навън.

- Освен това не чухме нито дума и от двама ви след нещо си за някакви омари -добави Ейнджъл. - Пълно мъртвило в ефира.

Паркър откачи иглата-микрофон и свали вратовръзката си. Записът беше идея на Мокси Кастин. Въпреки поправките Мокси продължаваше да гледа на споразумението с Рос като на обект с последна степен токсичен риск преди задължителния знак за биологична опасност. Федералните закони позволяваха записи на телефонни и лични разговори, стига поне един от участниците да е съгласен. В случая това явно беше Паркър, защото Рос видимо имаше друго мнение по въпроса.

- Знаел е или е подозирал - каза Паркър, - и ме е заглушил малко след влизането ми.