Джон Коннолли: Игра на духове

Паркър стана рано. Предстоеше му пътуване до Бърлингтън. Знаеше, че ще прекара часове в колата, затова си наля кафе в термочашата и излезе да се разходи по края на блатата между смолистите борове и червените кленове, напръстниците и зелениките, останал насаме с мислите си.

Завладя го мимолетно чувство на меланхолия. Не му се заминаваше, но не можеше да каже защо. Върна се в къщата и се замисли колко му липсва едно куче. Кучетата и меланхолията бяха несъвместими.

Преди да тръгне, прозвъни всички, които бяха оставили съобщения на Еклънд, и се увери, че той не им е върнал обажданията. Последна беше Милена Бъдни, която живееше във Флорида с втория си съпруг. Представи се и я информира, че работи за клиент, който се е разтревожил за бившия ѝ съпруг, след като не е успял да се свърже с него в уговорения ден и час.

- Да не му се е случило нещо?

Звучеше искрено притеснена. Паркър не спомена, че вече е прослушал съобщението, което е оставила на телефона на Еклънд.

- Не знам. Наеха ме да го търся съвсем наскоро.

- Не съм го чувала повече от месец.

- Това необичайно ли е?

- И да, и не. Гледаме да се чуваме веднъж на две седмици, но и друг път се е случвало да мине месец.

Не бяха много разведените двойки, които поддържаха такава връзка, поне според впечатленията на Паркър, и той изрази учудването си.

- Разводът ни беше, общо взето, приятелски.

Паркър долови нещо в тона ѝ. „Общо взето, приятелски“ не беше „приятелски“, не и от дистанцията на времето.

- Може ли да попитам защо се разделихте?

- Бяхме се отдалечили един от друг.

- Добре.

- И аз срещнах друг, с когото исках да бъда повече, отколкото с Джейкъб.

- Значи вие сте поискали развод?

- Да.

- Неприятно ми е да любопитствам, госпожо Бъдни, и всичко, което ми кажете, ще си остане между нас, но...

- Можете да ме питате каквото поискате. Ако сметна, че нещо е прекалено лично, ще ви кажа.

- Добре. Има различни степени на „приятелски“ развод. Чудя се дали съпругът ви се е ядосал или разстроил, когато сте му съобщили, че искате да сложите край на брака си.

- Беше отдавна.

- Пет години. Не е толкова отдавна.

- Вие май знаете доста неща за нас.

- Възложено ми е да издиря съпруга ви. Работата ми е да науча колкото мога повече.

- Естествено, разбирам. Джейкъб се натъжи. Не се ядоса, просто му стана мъчно.

- Опита ли се да ви разубеди?

Кратко мълчание.

- Да.

- Вие обаче не размислихте.

Паркър имаше чувството, че вижда усмивката ѝ.

- Не.

- Още ли му е мъчно?

- Да, така мисля. Ще ми се да си беше намерил друга, но не е.

- При такива обстоятелства някои жени просто прекратяват контактите.

- Може да не съм влюбена в Джейкъб, но не съм спряла да го харесвам. Когато си говорим и виждам, че всичко е наред, и аз се чувствам по-добре.

- По-малко виновна.

- Да.

Паркър си спести намека, че това може да допринася за факта, че Еклънд не е продължил напред след развода си. Не искаше да я отблъсне.

- Джейкъб говори ли за работата си?

- Не. Но и никога не го е правил. Може би това беше един от проблемите ни.

- Някакви приятели, с които е бил близък?

- Не. Джейкъб винаги е бил единак. Поддържаше връзка с някои от бившите си колеги от полицията, но се виждаха един-два пъти само годишно да пийнат, нищо повече. Джейкъб няма истински приятели.

- А хобита? Нещо, което да прави в свободното си време?

- Духове.

- Моля?

- Джейкъб се интересува от паранормалното. Чете книги за това, ходи по конференции.

- Отдавна ли е този интерес?

- Струва ми се, че се е засилил след развода, но винаги го е имало.

- Общ интерес или към нещо специфично?

- Не мога да кажа. Знам само, че влага много време и пари да ходи насам-натам и да разговаря с хора. Не споделя подробности с мен. Не че и аз вече го питам.

- Защо?

- Побиват ме тръпки, а и той не посрещаше добре интереса ми.

- Казвал ли ви е защо предпочита да не ви разказва повече за това, което прави? Този път отговорът малко се забави.

- Едва през последните месеци.

- И какво беше обяснението?

- Каза, че за мен ще бъде по-безопасно да не знам.

- Това ли бяха точните му думи?

- Да.

Паркър си помисли, че това може би обяснява тревогата в гласа ѝ, която се долавяше в съобщението ѝ на телефона на Еклънд, но трябваше да се увери.

- Госпожо Бънди, притеснявате ли се за бившия си съпруг?

- Господин Паркър, аз винаги съм се притеснявала за него.

Преди да затвори, той я увери, че ще ѝ се обади, ако открие нещо; тя на свой ред се съгласи да се свърже с него, ако Еклънд я потърси.