Джон Кейс - Танцуващият с духове

Осемнадесет часа по-късно Коваленко разполагаше с името на „американеца“, заради когото Андреа му беше проглушила ушите. Уилсън. Джак Уилсън.

Уилсън губеше търпение… и се тревожеше, че с Ирина е възникнал някакъв проблем при митническата проверка. Къде беше тя? Самолетът й беше кацнал преди половин час. Той стоеше с големия си букет червени рози и се вглеждаше напрегнато в парада от лица, изнизващ се откъм митницата.

Горките, мислеше си той. Толкова се вълнуваха, че са във Вегас — четеше се по лицата им, — но ако бяха тук и на двадесет и втори юни, щеше рязко да им се стъжни. Градът беше изкуствено образувание, почти като онова място в Близкия изток с „подводния ресторант“. Метрополис, изграден в средата на нищото, Вегас се славеше с деветнайсет от двайсетте най-големи хотела в света. И беше почти напълно зависим от технологиите. Без климатици хотелите щяха да станат необитаеми. (Този юни температурите се движеха около тридесет и осем градуса.) А какво щяха да пият хората? Водоснабдяването разчиташе на помпи, задвижвани с електричество, а дори язовирите в щата се управляваха от модерни електрически системи с дигитални технологии. Водата щеше да пресекне за броени минути.

Езерото Мийд, на шейсет километра от града, щеше да се превърне в лелеян оазис веднага щом хората осъзнаеха, че електроподаването няма да се възстанови. Нито скоро. Нито никога. Може би някои от тях ще се сетят за Калпепър и ще разберат какво става. Но няма да знаят друго — че този път походът пеша до съседния град няма да им помогне. Че този път няма къде да отидат. Че този път е пострадала цялата страна, а с нея — и светът.

Дори придвижването до езерото Мийд щеше да е непосилно за повечето от тях. Шейсет километра през пустинята не се изминават за един ден, нито за два, а колко храна и вода може да носи човек на гръб? Накрая оцелелите щяха да издигнат защитни огради около безценната вода и да прогонват закъснелите. Щяха да се върнат към племенното общество. Колко време щеше да отнеме това? Месец? Два най-много.

Част от хората, които го подминаваха, бяха обречени предварително заради уязвимостта си. Жена в инвалидна количка, майка с бебе на ръце, дебел мъж. За тях шансът да оцелеят беше равен на нула. Същото важеше и за Манди. Изкушавал се бе да я доведе в ранчото. Но удържа на изкушението. Целта искаше жертви и той щеше да ги направи. Манди беше част от миналото, а миналото криеше рискове.

По вътрешната уредба съобщаваха за забравен багаж, когато Уилсън най-после зърна Ирина — облечена в синьо, притеснена, повлякла черен куфар на колелца. Оглеждаше множеството пред себе си, търсеше Уилсън и сладка бръчица на тревога разсичаше челото й. Той вдигна ръка и извика името й. И когато тя се обърна, когато го видя, по детски невъздържана радост изглади лицето й. И нейната радост го разтопи. Заля го вълна от еуфория. А после тя се хвърли в ръцете му — истинска, сладка, сбъднала се мечта.

Да развеждаш Ирина из Лас Вегас, беше като да заведеш дете в Дисниленд. Уилсън беше крайно безразличен към развлеченията, които градът можеше да предложи, но нейното щастие го даряваше с такава наслада, че усмивката не слизаше от лицето му.

Тя попиваше с поглед казината по пътя от летището и само дето не подскачаше от вълнение. Във фоайето на „Мираж“ не спря да ахка и охка, а когато се качиха в апартамента, заприпка като малко дете.

— Не, не, шегуваш ме! Това ли наша стая?!

Обиколи десетина пъти апартамента до последното кьоше — дивеше се на минибара, на тоалетните принадлежности, на просторната баня, на гигантското легло. Метна се отгоре му, като се кискаше и подскачаше.

Уилсън легна до нея и когато се целунаха, чувството стигна до всяка негова клетка. Целувките преминаха в друго. Тя разкопча ризата му и очите й се разшириха при вида на татуировките.

— Ти имаш… рисунки — каза тя.

— Ъмммм.

Ирина плъзна пръст по очертанията на водното конче, после направи същото с полумесеца, но този път с устни. После вдигна глава и видя непознатия надпис, татуиран на гърдите му.

— А това? Какво значи?

Уилсън се усмихна.

— Означава „Не бой се“.

Устните й се сведоха към надписа и Уилсън посегна към копчетата на блузата й. Но тя се дръпна бързо назад.

— Какво? — каза той, когато Ирина стана да загаси лампите, после се върна в леглото.

— Обичам тъмното — прошепна тя и кой беше Уилсън да спори.