Джон Кейс - Танцуващият с духове

Това беше единственият недостатък на последното ниво. Обратният път до улицата отнемаше известно време, време, в което нервите му се изопнаха докрай. Когато най-после стигна до приземното ниво, едвам си поемаше дъх. Пред него имаше две коли, които чакаха да платят и определено не бързаха. Когато най-сетне излезе на улицата, откъм сградата на федералния съд се изсипваха залитащи и пищящи хора. Някои падаха и се търкаляха на земята. Други се препъваха слепешката.

Бягството им беше безсмислено и инстинктивно, като на насекоми, напръскани с отрова. Нямаше начин да избягат от онова, което се беше случило с телата им. Но инстинктите им диктуваха друго и те бягаха. Нямаше смисъл, разбира се. А и тези бяха оцелелите! (Засега поне.) Сцената вътре в съдебната палата сигурно беше като от филм на ужасите.

Уилсън зави към ъгъла, но го хвана червен светофар. Трябваше да се махне оттук възможно най-скоро. Всеки момент улиците щяха да се задръстят от прииждащите коли на пожарната и на „Бърза помощ“, а пешеходците вече изпадаха в паника от видяното. Уилсън гледаше с ужас как ослепена жена с пропукана кожа тича право към неговия пикап, после свърна в друга посока, устата й — зейнала в безмълвен вик.

Собственото му зрение започваше да се напуква по краищата. Беше само трепет в ъгъла на едното око, но Уилсън знаеше какво ще последва. Сложна каскада от красиви искрици, прозирни и във всички цветове на дъгата. След две минути щеше да е полусляп.

Сирени виеха като акомпанимент на пресекливите писъци откъм съдебната палата. Трафикът пълзеше едва-едва, хора слизаха от колите си да помогнат, други спираха да позяпат, трети губеха самообладание и се забиваха в задницата на автомобила пред тях. Воден от импулс, Уилсън свърна към входа на подземен гараж, обслужващ административните сгради в центъра на града.

Взе билет и пое по спирала надолу към третото подземно ниво, паркира и зачака зрението му да се възстанови. Да стои толкова близо до местопрестъплението, не беше добра идея. Дори тук, под тонове бетон, чуваше воя на сирените, умножен от ехото и акустиката — звук като от оплаквачки на нечий гроб.

Остана в пикапа дълго време или поне така му се стори. Нито ръчният му часовник, нито дигиталният часовник на таблото му вършеха работа. Пред очите му се изливаше водопад от светлини.

Извади портфейла си и заопипва за снимката на Ирина. Стисна я внимателно в ръка и направи опит да съсредоточи мислите си върху нея. Отначало дори не беше сигурен дали не е обърнал снимката откъм гърба. Но после лицето на Ирина започна да изплува малко по малко. Накрая се избистри във фокус. Очите с форма на бадем, нежната усмивка.

Погледна часовника си и се изсмя горчиво. Минали бяха по-малко от десет минути. Само че според плана сега трябваше да е на път за летището. Идеята беше да зареже пикапа на някой паркинг там и да наеме друга кола за пътуването до Вегас.

Сега това беше невъзможно. Улиците около съдебната палата и административния център щяха да са задръстени с часове. Най-добре би било да зареже пикапа още тук. Да стигне пеша до най-близката спирка на надземната градска железница и да се придвижи до летището по този начин.

Придвижвайки се пеша, нямаше да предизвика подозрение. Лаптопът му изглеждаше съвсем нормално, а куфарът му можеше да остане заключен в пикапа.

„План Б, в такъв случай“, реши Уилсън и тръгна с бърза стъпка към асансьора.

Излезе на улицата и продължи с ускорено темпо и приведена глава. Сякаш адът се беше отворил в прекрасния ден. На спирката на железницата червенокоса жена говореше за „голям пожар в съда; казват, че гръмнал бойлер и много хора пострадали“. Чернокож мъж в скъп костюм и маркова вратовръзка кимна вещо и каза:

— Свръхнагрят въздух.

На летището хората се тълпяха около телевизионните монитори и клатеха невярващо глави. На екрана изрусена репортерка стоеше пред една от сградите в административния център и коментираше кадрите на портативен екран, който показваше хора в предпазни костюми да влизат и излизат от съдебната палата. Репортерката правеше всичко по силите си да запази самообладание, но имаше осезаем проблем с дишането и изглеждаше искрено потресена от видяното.

— Никого — не мога да открия никого, — който да има каквато й да било представа кой е отговорен за това.

Все още уморен от часовата разлика, Бърк реши да прекара нощта във Фалън. Взе си стая в „Холидей Ин“ и вечеря в мексикански ресторант. Върна се в хотела в десет и си легна с мисълта, че е изминал хиляди километри, за да се срещне с Манди Ренфро. За нищо.