Джон Кейс - Танцуващият с духове

На следващата сутрин заваля дъжд. Стоповете на колите чертаеха кървави локвички по мокрия черен асфалт. Гумите на пикапа протестираха шумно по мрежата от еднопосочни улици, която само за няколко минути го отведе пред съдебната палата.

Работното време започваше в девет, но Уилсън искаше да е там по-рано, за да огледа паркинга. Трябваха му точните джипиес координати както на мястото, където щеше да остави своята кола, така и на съдебната зала, в която щеше да се прицели. Калпепър бе по-аморфна мишена и следователно — относително лесна.

Най-трудната част беше изваждането и повдигането на оръжието. Не беше голямо, дори не приличаше на оръжие, но изглеждаше странно — по този въпрос нямаше две мнения. Трябваше да подбере такова място, че хем да има пряка видимост към целта, хем да не привлече излишно внимание през няколкото необходими му минути.

Имаше няколко подходящи места, но едно се набиваше на очи като безспорен фаворит. Уилсън натисна с усмивка бутона, за да получи билет за гаража на Търк Стрийт. Беше толкова рано, че само първите две нива бяха заети, а на третото имаше само няколко коли. По-нагоре — нищо.

Уилсън спря пикапа на покрива. Дъждът биеше по предното стъкло, когато слезе от колата под открито небе. От пръв поглед се виждаше, че в осем сутринта в делничен ден петото ниво на паркинга най-вероятно остава празно.

Огледа се, за да види къде са монтирани камерите на охранителната система, после влезе в колата и я премести на паркомясто R952.

Застанал зад каросерията на пикапа, Уилсън имаше директен изглед към съдебната палата. Каросерията попадаше в обсега на две от охранителните камери, вярно, но полезрението на едната се препречваше частично от бетонна колона, а на другата — от кабинката на пикапа.

Уилсън се замисли. Би могъл да напръска със спрей обективите. Или да поеме риска и да не прави нищо. На всяко ниво имаше по четири камери. Общо — двадесет за петте нива. Някъде в сградата имаше помещение, пълно с монитори, предаващи в реално време заснетото от камерите. Но през повечето време, освен ако няма извънредна ситуация, никой не поглеждаше към тях. Записите най-често се гледаха впоследствие, при кражба или друго престъпление.

Какви бяха шансовете, запита се Уилсън, служител на охраната да следи именно камерата, покриваща паркомясто 952, през петте минути, нужни, за да използва оръжието си? А и какво би видял въпросният служител, дори да гледаше? Нещо като телескоп или друго устройство за наблюдение в каросерията на кадилак ескалейд.

Качи се на асансьора, спусна се до приземния етаж и пресече улицата към сградата на федерален съд „Филип Бъртън“. А сградата беше огромна. Чел беше, че там работели осемдесет помощник-прокурори, шестима федерални магистрати и тринадесет окръжни съдии. С други думи — истинско сърце на федералната правораздавателна система.

Един от окръжните съдии беше бившият щатски прокурор Созио, който беше внесъл обвинението за подбуждане към убийство срещу Уилсън. Беше назначен за съдия с указ на президента Джордж Буш през 2003 г. Понастоящем гледаше дело в съдебна зала №3.

Уилсън се записа в книгата на входа и показа личната си карта. Сложи якето и шапката си на подвижната лента, а часовника и дребните монети — в една пластмасова кофичка. Служителят от охраната му махна да минава.

Делото, гледано в съдебна зала №3, изглежда, беше свързано с някаква централноамериканска банда. Уилсън огледа присъстващите. Банките откъм страната на защитата бяха претъпкани със салвадорци. Или поне той реши, че са салвадорци. Кожата им беше по-тъмна и от неговата, имаха и типичните черти за района. Уилсън забеляза, че по-възрастните сред публиката — родители, лели и чичовци, предположи той — са облечени прилично, макар и скромно, докато младежите са с типичната гангстерска униформа — огромни тениски и провиснали дънки. И те бяха индианци като Уилсън или по-вероятно — метиси — смесица от индианска и европейска кръв.

— Всички да станат.

Уилсън се изправи заедно с другите, докато приставът призоваваше залата към ред. Записа в малко тефтерче джипиес показанията на часовника си. Беше девет часът и тридесет и две минути.

Наконтен с тогата си, съдия Созио влезе в залата със самочувствието на знаменитост и се отправи към троноподобния си стол, от който раздаваше правосъдие на простосмъртните. Той беше патриархът и едва след като седна на стола си, останалите в залата заеха местата си.