Дийн Кунц - Полунощ

С наведена глава той гледаше към ръцете си, свити на гърдите. На бледата светлина, хвърляна от къщата на Фостърови, забеляза, че няколко от пръстите му се променят. През дясната му ръка премина болка. Почувства пукането и разместването на костите, подуването на кокалчетата на ръцете, удължаването на крайниците, уголемяването на възглавничките на пръстите, надебеляването на сухожилията и жилите, втвърдяването на ноктите и изострянето им като нокти на орел.

Изкрещя от неподправен ужас, съпротивляваше се, с усилие на волята се задържа към онова, което беше останало от човешкия му облик. През стиснати зъби повтаряше името си „Ломан Уоткинс“, сякаш това беше заклинание, предпазващо го от злокобната промяна.

Мина време. Минута. Десет. Един час. Не знаеше колко точно. Борбата да задържи човешката си физика го хвърли в безсъзнание.

Бавно се съвзе. С облекчение видя, че лежи на земята пред къщата, без да се е променил. Окъпан беше в пот. Но силният, изгарящ плътта му огън, беше намалял. Ръцете му бяха същите, без уродливото издължаване на пръстите.

Заслуша се в нощта. Вече не се чуваха далечните викове и беше благодарен за тази тишина.

Страхът, единственото чувство, което изпитваше, и като Нов човек сега го бодеше като нож, караше го да пищи. За известно време го бе страх, че е от онези склонни към регресиране, а сега това мрачно предположение за малко не се потвърди. Но ако се беше предал на желанието, той щеше да изгуби и оня свят, който познаваше, преди да претърпи Промяната, както и смелия Нов свят, подготвян от Шедак. Нямаше да притежава нито един от тях.

Още по-зле: започваше да се съмнява, че самият той не е уникален, че всъщност всички хора от Новата раса криеха в себе си семето на регресията. Нощ след нощ броят на регресиралите се увеличаваше.

Изправи се на крака, залитайки.

Капки пот блестяха като ледена коричка по кожата му, когато най-сетне вътрешният пожар угасна.

Тръгна като на сън към патрулната кола. Вече не знаеше дали изследването на Шедак и технологичният му завършек са успешни. Не беше така сигурен, че Промяната има смисъл.

Ако хората от Новата раса бяха обречени да регресират рано или късно.

Той помисли за Томас Шедак в голямата къща в северната част на залива, контролиращ града, в който неговите чудовища бродеха из сенките, и го обзе празнота.

Тъй като четенето за удоволствие беше любимото му занимание от детските години, той си спомни д-р Моро на Хърбърт Уелс и се запита в това ли се беше превърнал Шедак. Превъплътил се в Моро, Шедак сигурно беше Моро за века на микротехнологиите, връхлетян от болното видение за трансценденталност, постигната чрез насилственото сливане на човек и машина. Очевидно страдаше от мания за величие и беше достатъчно надменен, за да повярва, че е в състояние да ускори развитието на човечеството на по-високо стъпало, тъй като неговият оригинал Моро е вярвал, че може да направи човеци от диви животни и да победи Бога.

Ако, не дай, Боже, Шедак не беше гений, ако беше само маниак като Моро, тогава всички те бяха прокълнати.

Ломан влезе в колата и затвори вратата. Запали мотора и включи отоплението, за да стопли изпотеното си и замръзнало тяло.

Екранът на компютъра светна, готов за работа.

За да защити изпълнението на проекта „Муунхок“, който, погрешен или не, беше сега единственото му бъдеще, той трябваше да приеме, че момичето Кристин беше избягало и че Фостърови и Тъкър не са я хванали. Трябваше да постави хора да наблюдават тайно черния път и улиците в северната част на Муунлайт Къв. Ако момичето пристигнеше в града да търси помощ, те можеха да я посрещнат. Твърде вероятно беше тя, без да знае, да разкаже на някой от Новата раса историята за подивелите си родители, а това щеше да бъде нейният край. Дори ако отидеше при все още непроменени хора, едва ли щяха да повярват на чудната й история. Но нямаше избор.

Налагаше се да разговаря с Шедак за куп неща и да се занимае с някои полицейски дела.

Беше гладен. Беше нечовешки гладен.

Нещо ставаше, нещо не беше в ред.

Майк Пайзър се беше шмугнал в тъмната гора на път към дома си в югоизточната периферия на градчето. Препускаше покрай саморасли храсти и дървета, бърз, предпазлив, незабележим. Прибираше се от лов с окървавена муцуна, все още възбуден, ала изморен след двучасова игра с плячката. Заобикаляше внимателно домовете на комшиите, някои от които бяха като него, други не.

Къщите в този район бяха раздалечени една от друга, така че за него беше относително лесно да скача от дърво на дърво или да се промъква през високата трева, прилепнал към земята, забулен от нощта. Ловко прескочи верандата на едноетажната къща, където живееше сам, нахълта през отключената врата в кухнята, все още с вкус на кръв в устата — онази вкусна кръв, — силно възбуден от лова, все пак радостен, че е у дома си. Но…