Дийн Кунц - Полунощ

Но имаше нещо.

Нещо лошо, Господи! Изгаряше, гореше от огън, нажежен, гладен. Храна, храна! Ах, колко нормално беше, колко желано! Обмяната на веществата в организма му беше зашеметяващо ускорена. Този процес беше характерен за регресиралите човешки същества, но жегата си беше нормална, този вътрешен пожар беше правилен, този хубав огън, този трескав апетит. Лошото беше, че не можеше, не можеше…

Не можеше да се нормализира.

Тръпнеше от удоволствието, което му доставяха силните, плавни движения, от удоволствието да вижда в тъмнината. За няколко минути обиколи стаите, ловко и тихо, почти уверен, че ще открие някого, когото да гони, да разкъсва, да… да…

Но къщата беше няма. Седна на пода в спалнята, свит като ембрион, и се опита да си възвърне онова състояние, в което го беше родила майка му, да стане Майк Пайзър. Искаше да стане човек на два крака, да върви изправен. Вътре в себе си чувстваше повика на човешкото, чувстваше как се бунтува цялото му същество, но недостатъчно силно, за да си върне разума. Човешката му същност се отдръпна като отлив, който оголва пясъка, далеч от нормалния си вид. Мъчеше се, опитваше се, но промяната не настъпи, дори частично не заприлича на онова, което някога беше. Беше окован в новата си физическа структура, която преди вярваше, че е път към свободата. Струваше му се необходимо, но това, че вече не по свободна воля се променяше, нямаше нищо общо със свободата. Беше заклещен, хванат в капан, обзе го паника.

Той скочи и избяга от спалнята. Макар да виждаше сравнително добре в тъмното, спъна се в нощна лампа, тя падна с трясък и стъклото се посипа наоколо, но той продължи към хола през малкото антре. Някакво килимче се омота около краката му. Усещаше се в плен. Неговото тяло, собственото му променено тяло, беше станало негов затвор. Изменените му кости бяха решетките на килията му, не го пускаха да излезе, беше затворен в собствената си видоизменена плът. Обикаляше стаята, блъскаше се наоколо, обикаляше обезумял, паникьосан. Завесите плющяха от течението, което създаваше. Щураше се между мебелите. Една малка масичка се обърна в краката му. Можеше да бърза, но не и да избяга. Носеше затвора в себе си. Не можеше да бяга. Нямаше къде.

Това прозрение го ужаси. Объркан, ритна куп списания, те се разпиляха на пода, бутна тежък пепелник и две глинени вази от коктейлната маса. Разкъса възглавниците на дивана, дунапренът се разпиля, а главата го заболя така силно, че страхът, че болката никога няма да премине, го изпълни с желание да пищи.

Ядене!

Гориво!

Подклаждай огъня, подклаждай огъня!

Изведнъж прозря, че невъзможността да си върне човешкия облик се дължи на острия недостиг на енергия, необходима за подхранване на драстичните промени на метаболизма му. За да се сбъдне неговото желание, тялото му трябваше да произведе огромни количества ензими, хормони и широка гама от активни биологични вещества. За броени минути то трябва да премине през форсирано възстановяване на тъканите, равни по време на години обикновен растеж. За да се справи с това, тялото му имаше нужда от горивен материал — от протеини и въглехидрати в големи количества.

Прегладнял, припадащ от глад, Пайзър нахълта в полутъмната кухня, сграбчи дръжката на хладилника, изсъска, заслепен от светлината, забеляза почти пълна двукилограмова консерва с шунка, прекрасна шунка, опакована в мека хартия върху син картон. Той я сграбчи, обели хартията, хвърли картона, свлече се отново на пода, заръфа месото, трескаво задъвка, после пак захапа.

Обичаше да съблича дрехите си, да преживява другата си същност веднага след полунощ, когато беше възможно, да тича из гората зад къщата, нагоре в планината, където гонеше зайци, лисици и мечки, и земни катерици. Разкъсваше ги с ръце, със зъби, потушаваше огъня, големия вътрешен пожар. Обичаше всичко това не само защото в това превъплъщение имаше толкова свобода, но и защото се чувстваше като бог, по-еротично, по-задоволяващо чувство от секса и всичко изпитано преди това. Това беше сила, естествена сила, силата на човек, който имаше властта да управлява природата си, преминал генетичните ограничения. Това беше силата на човек, напълно освободен от ограничения. Тази вечер, след като се беше нахранил, се понесе из горите с увереността на непогрешим хищник, неудържим като стихия. Но храната, която беше погълнал, изглежда, не стигаше да възвърне човешкия облик на Майкъл Пайзър, проектанта на софтуер, ерген, притежател на порше, усърден колекционер на видеофилми, маратонец и любител на минералната вода „Перие“.