Дийн Кунц - Полунощ

Треперещ от възбуда, Хари ги взе на фокус. Очертанията на „призраците“ станаха по-ясни. В контраст с нощта около тях телата им изглеждаха по-бледи. Още не можеше да ги види добре заради мъглата.

Въпреки че беше много скъп и труден за намиране, той мечтаеше за бинокъл с инфрачервени лъчи за нощно виждане, които военните използваха от години. За подобен съвършен уред нощната тъмнина не беше пречка. Обикновено светлината беше достатъчна за целите на Хари, тъй като наблюдаваше добре осветени помещения, но за да изучи ловките и гъвкави „призраци“, му беше нужна прецизна техника.

Сенчестите фигури се огледаха на запад към Джунипър Лейн, след това на север към „Калан“. Те се озъртаха с котешки движения, въпреки че очевидно не бяха от котешкото семейство.

Една от тях извърна глава към Хари. Зърна очите й — излъчваха мека, златиста, леко искряща светлина. Никога преди не беше ги виждал. Тръпка премина през тялото му, но не от зловещия им вид. Имаше нещо познато в тези очи, нещо, което докосваше дълбините на съзнанието и подсъзнанието му, сякаш разбудиха спомен за древен инстинкт и той осъзна същността им.

Внезапно почувства смразяващ до костите хлад и сковаващ страх, какъвто беше изпитвал само във Виетнам.

Мууз в дрямката си усети тревогата на господаря си. Лабрадорът стана и дотича до стола. Изръмжа гърлесто.

През телескопа за част от секундата Хари мерна кошмарното лице на едно от съществата. Беше осветено единствено от лунните отблясъци.

Хари се вцепени от ужас.

Мууз излая въпросително.

Не можеше да се откъсне от окуляра, като че животът му зависеше от това. Взря се в маймуноподобното същество. Забеляза, че е по-грозно и по-свирепо от маймуна и макар лицето му да напомняше маймунско, изглеждаше по-различно. В конструкцията му имаше нещо от вълчата природа и нещо от змийската. Стори му се, че вижда блясък на зловещи остри зъби през разтворената паст. Но светлината беше така призрачна, че не беше сигурен дали това, което виждаше, не се дължеше на трескавото му въображение. Човек с два осакатени крайника и една неподвижна ръка беше длъжен да притежава ярко въображение, ако се надяваше да продължи да живее.

Съществото внезапно погледна към него и също така внезапно извърна глава. Двете фигури се движеха с животинска енергия и бързина, която стресна Хари. На големина бяха колкото диви горски котки и също толкова бързи. Опита се да ги проследи, но те буквално прелетяха през тъмнината в южна посока, прескочиха оградата на задния двор на Клейморови и изчезнаха от полезрението му.

Хари продължи да ги търси до гимназията на хълма Рошмор, но видя само нощта, мъглата и познатите сгради от квартала. Съществата се бяха стопили в нощта така внезапно, както изчезваха призраците от стаята на малко момче, когато се запалеха лампите.

Най-после вдигна глава от окуляра и се отпусна на стола си.

Мууз се изправи и се подпря с лапи на облегалката на стола, просейки ласка, като че беше видял всичко онова, което господарят му видя, и имаше нужда да бъде успокоен, че злите духове не скитаха на свобода по света.

Със здравата си дясна ръка, която отначало силно се тресеше, Хари поглади лабрадора по главата. Милувката му го успокои и този жест на близост възвърна самочувствието и на самия Хари.

Ако най-после ФБР отговореше на писмото, изпратено от него преди повече от седмица, той не беше сигурен, ще може ли да им разкаже за „призраците“. Ще им опише всичко друго, което беше видял, знаеше, че много неща ще са им от полза в разследването. Но това… От една страна, беше сигурен, че съществата, видени от него, досега четири на брой, бяха някак свързани с всичко случило се през последните седмици. Но човек трудно би повярвал и дълбоко би се усъмнил в здравия му разум, ако не ги е видял сам. Имаше нещо налудничаво в тази история и би хвърлило съмнение върху всички негови думи.

„Дали съм луд? — чудеше се той, галейки кучето. — Или съм на път да полудея?“

След двайсетгодишно приковаване към инвалидния стол, затворен у дома си, принуден да се развлича само с телескопа и бинокъла, сигурно вече беше отчаян до степен, до която не можеше да си позволи да участва в живота. В очите на федералните агенти ще прилича на човек, жаден за приключения, който след като не може да участва в тях, си ги измисля.

За съжаление не беше така. Войната беше оставила тялото му осакатено и слабо, но умът му беше остър и ясен. Именно болестта го беше накарала да обърне поглед навътре към себе си, да развие чиста и одухотворена мисъл.