Дийн Кунц - Полунощ

Всички тези неща го наведоха на болезнени мисли за човешката тленност. Видя образа на жена си, починала от рак, припомни си Скот и телефонния им разговор и най-после си отвори втората бутилка бира.

Гонена от въображаеми паяци, змии, бръмбари, плъхове, прилепи и от сътворените от страха й призраци, подканвана от драконовия рев на далечни камиони, Криси изпълзя от отточния ръкав, в който се беше скрила, преви се като джудже, зашляпа по главния канал, пак се спъна в хлъзгавата, започнала да се разлага мърша, и изхвръкна навън от покрития с тиня канал. Въздухът беше чист и сладък. Макар че ровът беше с отвесни стени, високи над два метра, въпреки прецежданата през мъглата лунна светлина и забулените звезди, тя се почувства освободена. Вдиша хладния влажен въздух с пълна сила, като се стараеше да не вдига шум.

Заслуша се в нощта и не след дълго беше възнаградена — чу познатия странен вой, който идваше от южния край на ливадата. Уверена беше, че чу три различни гласа. Ако майка й, баща й и Тъкър бяха на юг от нея, дирейки я в гората, те навярно се бяха отдалечили доста. Трябваше да се върне към северната част на гората, през ливадата, където я беше хвърлила Гъдайва, след това да се насочи на изток, докато стигне Муунлайт Къв. Нека я търсят в погрешната посока.

Едно беше сигурно — не можеше да остане повече тук.

Не можеше да върви и на юг.

Тя се изкатери от рова и се затича през ливадата пак по стария маршрут, по който беше дошла. Докато вървеше, прехвърли проблемите си на ум. Беше гладна, не беше вечеряла и беше уморена. Мускулите на раменете и гърба я боляха от прекараното време в тесния, студен бетонен канал. Краката също я наболяваха.

„Е, какъв ти е проблемът? — запита се тя, стигайки до дърветата в края на поляната. — Или ще е по-добре Тъкър да те отмъкне и да те превърне в един от тях?“

Ломан Уоткинс излезе от дома на Валдоски, където д-р Уърти контролираше Промяната на Ела Джордж. По-надолу по черния път полицаите и съдебният лекар товареха момчето в ковчег. Тълпата зяпачи беше прикована от гледката.

Ломан влезе в патрулната кола и включи мотора. Екранът на компютъра проблесна в бледозелено. Терминалът беше монтиран на конзола между предните седалки. Започна да премигва, което означаваше, че централата имаше съобщение за него, което не трябваше да се предава по полицейския канал.

Въпреки че от няколко години работеше с подвижни компютри, свързани с компютър майка, той все още понякога се стряскаше, когато дисплеят на компютъра му се включваше. В големите градове като Лос Анжелис през последното десетилетие повечето патрулни коли бяха снабдени с компютърна връзка, но подобни чудеса на електрониката все още бяха рядкост в по-малките градове, а за миниатюрни селища като Муунлайт Къв бяха само блян.

Неговият полицейски отдел се гордееше с оборудване по последна дума на техниката не защото банките в града пращяха от пари, а защото заводът „Ню Уейв“, водещ в компютърните технологии, беше в родния му градец. Фирмата беше снабдила полицейското управление и патрулните им коли със софтуер и хардуер, актуализираше непрестанно системите им, като ги използваше за опитно поле на нови технологии.

Този начин беше един от многото, чрез които Томас Шедак се беше вклинил в структурите на обществото, като се стремеше изцяло да го подчини с проекта „Муунхок“. По това време Ломан сглупи и прие щедростта на „Ню Уейв“ като манна небесна. Сега разбра нещата.

От подвижния си компютър Ломан имаше достъп до базата данни в централата на ул. „Якоби“. Можеше да разговаря с дежурния диспечер, който с лекота общуваше с него чрез компютъра, както и чрез полицейската радиовръзка. Освен това можеше удобно да седи в колата и чрез главния компютър да се свърже с транспортния отдел в Сакраменто, за да поръча регистрационни номера. Можеше да се свърже с отдела на затворите в същия град, за да събере информация за някой престъпник, или пък с всеки друг компютър, свързан с електронната мрежа из цялата страна.

Намести кобура си, защото беше седнал върху него.

Натисна клавиатурата под терминалния дисплей и вкара отличителния си знак в системата.

Компютърът прие кода му.

Дисплеят се стабилизира.

Разбира се, ако всички хора по света бяха Нови хора и ако проблемът с регресиралите се разреши, в бъдещето нямаше да има повече престъпления и нужда от полиция. Някои престъпници се раждаха от социалната несправедливост, но в новия свят, който се раждаше, всички хора щяха да са равни, така равни както бяха машините, щяха да преследват едни и същи цели, да имат еднакви желания без стремеж за потискане или конфликти. Повечето престъпници бяха генетично увредени, социопатологичното им поведение беше закодирано в хромозомите им. Ако не беше регресията, проявяваща се при някои от тях, генетично Новите хора щяха да отстранят тези недостатъци. Това беше мечтата на Шедак.