Дийн Кунц - Полунощ

Освен това имаше и други смъртни случаи.

Докато разследваха случая Бустаменте — Санчес, агентите прегледаха съдебните и полицейските архиви за последните няколко години, за да се запознаят с обичайната практика в Муунлайт Къв при смъртни случаи и други произшествия. Търсеха да установят със сигурност евентуалното съучастие на полицията. Това, което откриха, беше учудващо и смущаващо. С изключение на забележителната катастрофа на тийнейджър с последен модел додж Муунлайт Къв беше тих като санаториум. Жителите му не бяха обезпокоявани от насилствена смърт, но това беше до двайсет и осми август, седмица преди смъртта на Санчес и Бустаменте, след което съобщения за серии смъртни случаи започнаха да заливат медиите.

В ранното утро на двайсет и осми август четиримата членове на семейство Мейзер бяха първите жертви — Мелинда, Джон и двете им деца Кери и Били. Те бяха загинали в пожар, който според властите бил причинен от Били при игра с кибрит. Четирите тела бяха така изгорели, че успяха да ги разпознаят само по зъболекарските им картони.

Сам изпи първата бутилка гинес и посегна за втора, но се поколеба. Тази вечер имаше още работа. Понякога, когато беше особено потиснат, пиеше, без да усеща какво поглъща, чувството му за мярка се стопяваше и в съзнанието му се появяваха бели петна.

Хванал за успокоение празната бутилка, Сам учудено съпоставяше фактите по случая. Само огън от газ или друго запалително вещество, за които не се споменаваше в докладите, можеше да изпепели всичко, без да има възможност някой да се спаси. Ако малкият беше подпалил в детска игра нещо, нима не би извикал на помощ родителите си, нима не би се спасил поне някой от семейството.

Отново всичко беше като че обмислено. Телата бяха така изгорели от огъня, че аутопсията би била безполезна. Пожарът беше заличил всякакви улики.

По предложение на погребалния агент, собственикът на погребалното бюро „Калан“ и на помощник-съдебния следовател, който точно заради това беше заподозрян, майката на Мелинда Майзер даде съгласие за кремация на тленните останки. Така евентуалните доказателства, неунищожени от пожара, бяха напълно заличени.

— Прилична работа — каза на глас Сам, вдигайки краката си на другия стол. — Изящно свършена работа!

Четири трупа.

След това случаят със семействата Санчес и Бустаменте на пети септември. Друг пожар. Пак спешни кремации.

Седем трупа.

На седми септември двайсетгодишният Джим Армс излиза в морето с десетметровата си лодка „Мери Лиандра“ на утринна разходка и никой повече не го вижда. Макар и опитен мореплавател, макар денят да е бил ясен, а океанът тих, той очевидно е бил погълнат от стихиен прилив, тъй като никакви отломки не бяха изхвърлени на брега.

Осем трупа.

На девети септември, докато рибите са се справяли с тялото на Армс, Паула Паркинс е била разкъсана от пет добермана. Двайсет и девет годишната жена живеела сама, отглеждала и обучавала кучета пазачи в имение от два акра край града. Очевидно един от доберманите се нахвърлил срещу нея, а останалите побеснели, надушвайки кръв. Оглозганите останки на Паула били изпратени в занитен ковчег на семейството й в Денвър.

Кучетата бяха проверени за бяс, застреляни и кремирани.

Девет трупа.

Шест дни след започване на делото Бустаменте-Санчес, на втори октомври, ФБР ексхумира останките на Паула Паркинс от гроба й в Денвър. Аутопсията доказа, че жената наистина е била хапана и драскана от многобройни чудовища.

Сам си припомни най-интересната част от онзи доклад за аутопсията дума по дума:

„…все пак белезите от ухапвания, разкъсвания и особеният начин по който са разкъсани гърдите и половите органи, не са изцяло характерни за нападение на животно. Захапката на зъбите и големината й не отговарят на челюстната характеристика на средния доберман или на други животни, които са известни като кръвожадни и могат успешно да нападнат възрастен човек.“ По-нататък в същия доклад определението на нападателите на Паркинс е „неизвестен вид“.

Как наистина беше загинала Паула Паркинс?

Какъв ужас и агония е изпитала тя?

Кой искаше да припише това на доберманите?

И какви бяха уликите, докъде беше истина и откъде започваше лъжата?

Сам си спомни далечния вик, напомнящ му писъка на койот. Помисли си също за страховитите, задъхани гласове на преследващите го тийнейджъри. Някак всичко си идваше на място. Инстинкт на агент от ФБР.