Дийн Кунц - Полунощ

— Чуйте, господин…

— Куин. Гордън Куин.

— Чуйте, господин Куин, въобще не беше така. — Теса се почувства малко глупаво.

— Не бих могла да объркам обикновените гости със злосторници. Не съм истерична жена. Тези момчета нямаха добри намерения.

— Е, добре. Струва ми се, че грешите, обаче нека да погледна. — Куин излезе през вратичката на гишето.

— Просто така ли отивате? Без оръжие?

Той се усмихна отново. Както и преди, тя се почувства глупаво.

— Мадам — каза й той, — от двайсет и пет години съм в администрацията на мотела и още няма човек, с когото да не съм се справил.

Въпреки че любезният бащински тон на Куин разсърди Теса, тя излезе с него, без да спори. Мъжът беше огромен, а тя дребна, така че се почувства като дете, чийто баща говори до спалнята, за да му покаже, че под леглото няма чудовище.

Той отвори металната врата, през която Теса беше избягала по северната сервизна стълба. Беше пусто.

Автоматът за безалкохолни напитки бръмчеше. Съдът, който беше оставила, си беше там, пълен с кубчета лед.

Куин пресече малкото пространство до вратата, водеща към коридора за първия етаж, и я отвори.

— Няма никой — каза той, кимвайки към смълчания коридор. Отвори вратата на западната страна и се огледа навън, наляво и надясно. Направи й знак да дойде до прага и настоя да огледа добре.

Тя забеляза тясна пътечка с железни перила, между задната част на сградата и стръмнопускащият се бряг, осветена от уличните лампи. Пълна пустош.

— Казахте, че сте пуснали парите в машината, обаче не сте си взели колата? — попита Куин и остави вратата да се затвори сама.

— Точно така.

— Какво искахте?

— Е… диетична кола.

Той натисна нужното копче и една кутия се изтърколи. Той й я подаде, като добави:

— Не си забравяйте леда.

Стиснала в ръце кофичката за лед и колата, силно изчервена и ядосана, Теса го последва по северното стълбище. Не се мяркаше никой. Несмазаните панти на вратата проскърцаха, когато влязоха в коридора на втория етаж, който също беше опустял.

Вратата към стаята й беше открехната, както я бе оставила. Поколеба се дали да влезе.

— Хайде да проверим — каза Куин.

В съседните стаи нямаше наематели.

— По-добре ли сте? — попита той.

— Не съм си въобразила, истина беше.

— Зная. — Мъжът се усмихна бащински.

Когато Куин се върна в коридора, Теса каза:

— Те бяха там наистина, но предполагам, че вече са се махнали. Вероятно са избягали, когато са усетили, че съм ги видяла и съм отишла за помощ.

— Е, всичко е наред тогава — отвърна той. — Вие сте в безопасност. Ако вече ги няма, все едно, че не са съществували.

На Теса й беше нужно голямо усилие, за да се овладее.

— Благодаря — каза тя и затвори вратата, заключи я, сложи райбера и бронзовата верига.

Отиде до прозореца и го огледа внимателно. Не можеше да се отваря отвън, освен ако някой го счупи и се пресегне да освободи заключалката. И тъй като стаята й беше на втория етаж, нападателят щеше да има нужда от стълба.

Легна си, заслушана в приглушените шумове на мотела. Сега всеки звук изглеждаше странен и заплашителен. Замисли се каква можеше да бъде връзката между нейното тревожно преживяване и смъртта на Дженис преди повече от три седмици.

Криси Фостър усети пристъп на клаустрофобия след няколко часа, прекарани в канала под стръмната ливада. В килера, където я бяха затворили родителите й, беше по-тясно и прекара там значително по-дълго време. Черният като гроб бетонен канал беше много по-страшен от домашния затвор. Започваше да се чувства притеснена, останала без въздух.

От магистралата, високо горе, откъдето започваше системата за оттичане на дъждовната вода, тежкият тътен на камионите разтърсваше тунела и умът й рисуваше въображаеми картини на освирепели дракони. Запуши ушите си, за да изгони шума. Понякога камионите бяха нарядко и шумът идваше на промеждутъци, обаче имаше моменти, когато се движеха в керван по шест или дузина и продължителният грохот ставаше влудяващ и потискащ.

Легнала в мрака, под непрестанния тътен на камионите, в очакване да чуе стъпките на родителите си и Тъкър, на Криси започна да й се струва, че се намира в бетонен ковчег и е жертва на преждевременна смърт.

Яркото й въображение започна да рисува неописуеми и страшни картини на преследвания от привидения и неспокойно бродещи духове на умрели хора.

Криси беше на единайсет години, но много развита и амбициозна за възрастта си. Тя упорито си казваше, че няма такива неща като привидения, но тогава се сети за родителите си и Тъкър, който приличаше на вампир и я обзе силен страх.