Дийн Кунц - Полунощ

— Мууз?

Голямото куче се надигна от дрямката си в ъгъла и тихо дотича през полутъмната стая до Хари. То беше едър, черен лабрадор, почти невидим в тъмното. Зарови нос в десния крак на Хари, който той все още чувстваше донякъде.

Хари потупа кучето по гърба:

— Бягай за бира, стари друже.

Мууз беше куче, обучено от фирмата „Другари на човека“, и с удоволствие изпълняваше поръчките. То забърза към малък хладилник в ъгъла, който се използваше в магазини и ресторанти, защото се отваряше с педал.

— Там няма — каза Хари. — Забравих да сложа пакета от кухнята този следобед.

Кучето беше разбрало, че в хладилника няма бира. То изтича в коридора и ноктите му зачаткаха по полирания под. В стаите нямаше килими, за да може инвалидният стол да се движи по-лесно. В коридора кучето подскочи и удари копчето на асансьора с лапа. Почти веднага шумът на идващата кабина изпълни къщата.

Хари насочи отново вниманието си към задния двор на погребалното бюро.

Мъглата се движеше на талази из града, някъде гъста като пелена, на други места разкъсана. Но дворът се осветяваше и той виждаше добре. Телескопът създаваше илюзията, че е застанал между двете тухлени кули в началото на алеята. Ако нямаше мъгла, той би могъл да види и нитовете на металната врата към стаята за балсамиране и кремиране.

Зад него вратата на асансьора се отвори. Чу Мууз да влиза вътре и да слиза към първия етаж.

Отегчен от гледката при „Калан“, Хари бавно насочи телескопа наляво към голямото празно място, непосредствено до погребалната къща.

Като нагласи фокуса, огледа празното място, след което го прекоси с поглед и насочи тръбата към имението „Госдейл“, западно от Джунипър, и по-конкретно вътре в голямата столова.

Със здравата си ръка отвинти окуляра, сложи го на висока метална маса до стола си, бързо го подмени с друг и гледката в столовата на Госдейлови стана ясна. Понеже мъглата изтъняваше, той сякаш беше застанал на верандата им и надничаше през прозореца, такова беше качеството на телескопа му. Херман и Луиз Госдейл играеха пинокъл със съседите си Дан и Вера Кайзер, както всяка вечер в понеделник и понякога в петък.

Асансьорът стигна до първия етаж, моторът престана да вие и къщата стана отново тиха. Мууз сега беше два етажа по-долу, забързан по коридора към кухнята.

При съвсем ясна нощ, когато Дан Кайзер седеше с гръб към прозореца под подходящ ъгъл, Хари понякога виждаше козовете в ръката му. Няколко пъти се изкушаваше да се обади на Херман Госдейл и да му назове картите на противника, дори да му даде съвет как да го измами.

Но той не смееше да издаде страстното си занимание. Стаята, която му служеше за наблюдателница, винаги беше затъмнена, за да участва незабележимо в личния живот на хората. Ако знаеха, едва ли биха го разбрали. Поначало хората със здрави крайници бяха скептично настроени към инвалидите. Лесно свързваха нарушеното равновесие на крайниците с хармонията на мисълта. Биха го приели за човек, който си навира носа навсякъде, за махленска клюкарка.

Това не беше истина. Хари Талбот беше съставил строги правила за удоволствието си с телескопа и бинокъла и страстно се придържаше към тях. Например никога не гледаше, ако се събличаше жена.

Арнела Скарлати живееше срещу него, три врати по на север и веднъж, без да иска, той откри, че тя прекарваше някои от вечерите си в стаята или пък слушаше музика съвсем гола. Палеше само една малка нощна лампа и дърпаше само леките прозрачни пердета. Винаги се разполагаше далече от прозореца и нямаше защо да дърпа винаги пердетата. Всъщност никой без техниката на Хари не можеше да я види. Арнела беше прекрасна. Дори през лекото перденце и на слаба светлина превъзходното й тяло се бе открило веднъж пред Хари. Удивен от голотата й, закован на място от учудване от сексапилното й едрогърдесто дългокрако тяло, не бе отместил поглед може би минута. Тогава еднакво разгорещен от смущение и желание, той беше отместил далекогледа от нея. Въпреки че Хари не беше имал жена повече от двайсет години, той никога не погледна вече в стаята на Арнела.

Много утрини поглеждаше през страничния прозорец на кухнята й на първия етаж и я наблюдаваше, когато закусва, изучавайки съвършените й черти, докато пиеше сок и ядеше кифла или препечена филия и яйца. Беше по-хубава, отколкото му стигаше речниковият запас да я опише, а от това, което беше чул за нея, изглежда, беше и добра жена.

Донякъде беше влюбен в нея, както момчето обича учителка, до която никога не може да се докосне, но несподелената любов не беше достатъчно извинение да гали с поглед голото й тяло.