Дийн Кунц - Полунощ

Джордж Валдоски беше седнал до кухненската маса, покрита с керамични плочки. Макар изхабените му от работа ръце да стискаха здраво чаша с уиски, той не можеше да спре треперенето им.

Когато Ломан Уоткинс влезе и затвори вратата, Джордж дори не го погледна. Еди беше единствената му рожба.

Джордж беше висок, с широк гръден кош и силни рамене. Очите му бяха разположени близо, устните му бяха тънки, чертите на лицето — заострени и въпреки че беше красив, общото впечатление беше на суров и зъл човек. Външният му вид лъжеше, защото всъщност бе чувствителен и говореше любезно и тихо.

— Как си? — попита го Ломан.

Джордж захапа долната си устна и кимна, сякаш да покаже, че ще преодолее този кошмар, но не се осмели да срещне погледа на Ломан.

— Ще отида да погледна какво прави Нела — каза Ломан.

Джордж този път дори не кимна.

Когато Ломан мина през осветената кухня, обувките му заскърцаха по линолеума. Той спря на прага на миниатюрната столова и погледна към приятеля си:

— Ще открием негодника, Джордж! Кълна ти се!

Най-после Джордж вдигна глава от уискито. Сълзи замрежиха очите му, но не им позволи да потекат. Беше горд, твърдоглав поляк, решен да бъде силен духом. Той каза:

— Еди играеше в задния двор привечер, ето точно ей там, откъдето се виждаше от всеки прозорец. Когато Нела го повика за вечеря, вече се беше стъмнило. Не отговори и не се беше обадил. Решихме, че е отишъл при някое от съседските деца, без да ни пита, както обикновено правеше.

Джордж беше вече разказвал всичко това много пъти, но сякаш трябваше да го повтаря, като че повторението щеше да изтрие уродливия факт за смъртта на Еди, както десет хиляди завъртания на една аудиокасета изтриват записа й и оставят само съскащ, призрачен шум.

— Започнахме да го търсим, не го намерихме, но не се изплашихме в началото. Постепенно се разтревожихме. После се изплашихме, а аз се наканих да ти звъня за помощ. Тогава го открихме, мили Господи Исусе, така разкъсан в канавката.

Той въздъхна дълбоко, после още веднъж и задържаните сълзи потекоха по лицето му.

— Какво е това чудовище, което ще грабне детето, ще го отмъкне някъде, ще извърши това, после с необикновена жестокост ще го върне тук, ще го остави на видно място, за да го намерим? Така ще да е станало, защото, ако беше наблизо, щяхме да чуем писъци. Взел го е, сторил му е това и го е върнал, за да го открием ние. Що за човек е това, Ломан? За Бога, що за човек?

— Психар — отвърна Ломан и в това имаше много истина. „Регресиралите“ бяха психари. Шедак беше дал наименование на състоянието им — психоза, свързана с метаморфното им състояние.

— Вероятно наркотици — добави той, като излъга.

Наркотиците или конвенционалните, нелегални лекарствени препарати нямаха нищо общо със смъртта на Еди. Ломан се чудеше на себе си колко лесно беше да лъже сега, да мами един близък приятел — нещо, което преди не умееше да прави.

Само „изостаналите хора“, както класифицираше Шедак нормалното общество, смятаха лъжата за нещо безнравствено. „Новите хора“ нямаха нужда от морални норми, защото те трябваше да се подчинят на нови изисквания, целящи максималното им себеотдаване и които ще бъдат единствените морални ценности.

— Тази страна е прогнила, гъмжи от гнили наркомани, без цели и морал, със стремеж за съмнителни удоволствия. Те са наследени от свободното възпитание. Този тип е бил друсан, а аз ти се кълна, че ще го хвана.

Джордж отново погледна уискито си. Пийна си малко.

Тогава, говорейки повече на себе си отколкото на Ломан, каза:

— Еди играеше в задния двор привечер, точно ей тук, в задния двор, виждаше се от всеки прозорец… — гласът му секна, без да довърши изречението.

Неохотно Ломан се качи горе в голямата спалня, за да види Нела.

Тя лежеше в леглото, облегната на възглавници, а д-р Джим Уърти седеше на стол до нея. Той бе най-младият от тримата лекари в Муунлайт Къв, само на трийсет и осем години, енергичен мъж със старателно подстригани мустачки и склонност към цветни вратовръзки.

Лекарската му чанта лежеше на пода в краката му. На врата му висеше слушалка. Той пълнеше необикновено голяма спринцовка от литрова бутилка със златиста течност. Уърти се обърна и погледна Ломан. Очите им се срещнаха, но нямаше нужда да разговарят.

Дали беше чула тихите стъпки на Ломан, или някакво чувство й бе подсказало, че той идва, но Нела Валдоски отвори очи, зачервени и подути от плач. Тя все още беше красива жена, със златиста коса и изваяни черти. Когато произнесе името му, устните й се отпуснаха и потрепериха: