Дийн Кунц - Полунощ

С всяка изтекла секунда се чувстваше по-глупав и бе на ръба да си изпусне нервите и да нападне момчето. То сигурно щеше да се изплаши и да се развика.

Тогава чу глас от другата страна на вратата на сантиметри от себе си и въпреки че чуваше ясно думите, не разбра смисъла им. Беше постъпил правилно, като се бе доверил на инстинкта си.

Гласът беше тънък, дрезгав, смразяващ и трескавият накъсан говор приличаше на реч на психопат или на наркоман, останал без дрога.

— Горя, горя… нужда…

Сякаш говореше на себе си и не съзнаваше какво казва, като че ли бе в делириум.

Нещо твърдо застърга от външната страна на вратата. Сам се опита да разбере какво е то.

— Поддържай огъня, да гори, гори… — каза хлапето с тънък, обезумял глас, полушепот, полускимтене, преминаващо в сподавено ръмжене. Не приличаше много на глас на тийнейджър, нито пък на глас на възрастен.

Въпреки студения въздух челото му се покри с капчици пот.

Нещото задраска отново.

Въоръжено ли беше хлапето? С дуло на пистолет ли драскаше по вратата? С острие на нож? Или само с пръчка?

— …гори, гори…

С нокът?

Това беше налудничаво хрумване. Но си мислеше, че е точно така. В съзнанието му се оформи ясна картина на остри, извити нокти като на орел, които цепеха трески от вратата.

Сам държеше бравата здраво. Пот се стичаше по слепоочията му.

Най-после хлапето напъна вратата. Бравата почти се изкриви в ръцете на Сам, но той не допусна вратата да подаде.

— …Боже, гори, гори, боже, боли, ооо, боже!

Сега вече се уплаши. Хлапето говореше странни неща. Бълнуването му напомняше дрогиран наркоман, прелетял до Марс, само че беше по-страшно, по-ужасяващо от онова, което фантазираха натъпканите с ангелски прахчета хора. Сам се уплаши, тъй като не знаеше какво има пред себе си.

Хлапето се опита да отвори.

Сам притискаше вратата отвътре.

Долетя припрян, бърз говор:

— …раздухвай огъня, поддържай огъня…

„Дали ще ме надуши?“ — помисли Сам и внезапното хрумване да мисли за него като за животно беше така реално, както представата му преди малко за драскащи нокти.

Сърцето му биеше силно. Щипеща пот се стече в ъгълчетата на очите му. Мускулите на врата, раменете и ръцете го заболяха силно, бореше се ожесточено.

След малко нападателят, изглежда, реши, че плячката му не е в гаража. Той се затича покрай сградата към алеята. Докато тичаше, изръмжа глухо с болка, нужда или животинска възбуда. Бореше се с порива да не ръмжи, но не успяваше.

Сам чу тихите котешки стъпки на останалите, забързани към съучастника им. Групата от кой знае какви същества се събра на алеята и дрезгавите им шепнещи гласове издаваха същата ярост, въпреки че сега бяха далеч и той не разбра говора им. Те изведнъж се умълчаха, а после, сякаш бяха част от глутница, реагираща инстинктивно на приближаваща опасност, се понесоха по алеята. Скоро котешките им стъпки утихнаха и нощта отново се смълча като гробница.

Сам стоеше в тъмния гараж и придърпваше бравата дори след като разбра, че нападателите си бяха отишли.

Мъртвото момче лежеше в един открит канал на околовръстното шосе откъм югоизточната страна на Муунлайт Къв. Бялото му като сняг лице беше напръскано с кръв. Мъртвешките му очи, осветени от полицейските прожектори, се взираха, без да мигат в някакъв бряг, много по-далечен от тихоокеанския.

Застанал до един от прожекторите, Ломан Уоткинс погледна към малкото тяло. Пожела си душевни сили, за да може да даде показания за смъртта на Еди Валдоски, защото осемгодишният Еди беше негов кръщелник. Ломан беше учил в горните класове с брата на Еди — Джордж, и беше влюбен платонически в майката на Еди — Нела, от двайсет години. Еди беше изключително хлапе, умно, любопитно, добре възпитано. Беше преди. Но вече… Страхотно насинен, яростно хапан, одран и разкъсан, със счупен врат, той се бе превърнал в куп загниващ боклук, с угаснали сили, лишен от живот.

От неизброимите ужасяващи неща, които Ломан видя през двайсет и една годишния си стаж в полицията, това изглежда беше най-страшното. Най-вече заради личната връзка с жертвата. Гледката на малкия труп обаче почти не му правеше впечатление. Напираха други чувства, като тъга, гняв, но вълнението му беше повърхностно, усещаше го като докосване до риба, закачила плувец в тъмно море. Мъка, която би трябвало да го прободе, не изпитваше.

Бари Шолник, полицай от новото попълнение на полицейския отряд в Муунлайт Къв, прекрачи канавката и засне тялото на Еди Валдоски.