Дийн Кунц - Полунощ

Стъклените очи на момчето отразяваха светкавицата.

Странно, но неспособността на Ломан да изпитва чувства пораждаше у него страх. Напоследък все повече се плашеше от емоционалното си отчуждение, от нежеланото, но, изглежда, необратимо втвърдяване на сърцето.

Сега беше един от „новите хора“, много по-различен от това, което някога представляваше. На външен вид беше същият — метър и седемдесет и пет, с добродушно лице за човек с такава професия, но в действителност беше дълбоко променен. Вероятно отличното владеене на нервите, точният и аналитичен поглед върху нещата бяха от непредвидените добри страни на промяната. Все пак добре ли беше да не изпитваш чувства, да не изпитваш мъка?

Въпреки че нощта беше хладна, го обля лепкава пот.

Съдебният лекар д-р Ян Фицджералд беше зает на друго място, така че Виктор Калан, собственик на погребална къща „Калан“, заедно с помощника на лекаря помагаха на полицая Жул Тимерман да огледат терена между канавката и близката гора. Те търсеха улики, оставени от убиеца.

Всъщност те разиграваха театър заради десетината души от близките къщи, събрали се от другата страна на шосето. Дори да намереха улики, никой нямаше да бъде арестуван. Нямаше да има съдебни процедури. Ако откриеха убиеца на Еди, те щяха да го прикрият и да се разправят с него по свой начин, за да скрият съществуването на „New people“ от останалите, които все още не бяха претърпели промяната. Убиецът без съмнение беше „регресиращ“ тип, както Томас Шедак наричаше отклонилите се от предвиденото поведение „нови хора“. Отклонението беше много сериозно.

Ломан се извърна от мъртвото момче. Той тръгна по пътя към къщата на Валдоски, обвита в мъгла, съвсем близо до местопрестъплението.

Не обърна внимание на зяпачите, въпреки че един от тях му подвикна:

— Какво, по дяволите, става тук, шефе?

Това беше селскостопанският район на Муунлайт Къв. Къщите бяха отдалечени една от друга и светлините им мъждукаха далеч. Преди да измине и половината път до къщата на Валдоски и въпреки че беше съвсем близо до полицаите на местопрестъплението, се почувства изолиран. Дърветата, брулени векове от морските ветрове, в нощи много по-неспокойни от тази, се накланяха към пътя и преплетените клони почти докосваха чакълестия банкет, по който вървеше той. Представяше си движещи се фигури в тъмните клони над него и сред мъглата и тъмнината, измежду извитите дънери на дърветата.

Ръката му докосна дръжката на револвера в кобура на кръста.

Ломан Уоткинс беше шеф на полицията в Муунлайт Къв от девет години и през последния месец в неговия район се беше проляла повече кръв, отколкото през последните осем години и единайсет месеца. Беше убеден, че идват по-лоши дни. Имаше чувството, че „регресиралите“ бяха много повече, че представляваха по-голям проблем, отколкото си мислеше.

Изглежда, че регресиралите се бояха от новото си безбрежно бъдеще почти колкото и той.

За разлика от чувства като щастие и мъка, радост и тъга, сега голият страх беше механизмът за оцеляване, затова сигурно нямаше да изгуби и това чувство, както беше станал студен за другите човешки вълнения. Тази мисъл го изнервяше, както сенките, движещи се сред дърветата.

Дали страхът, чудеше се той, ще бъде единственото ни чувство в този непознат нов свят, който създаваме?

След като похапна с мазен сандвич със сирене, пържени картофки и изпи една леденостудена бира в празното кафе на мотела „Къв Лодж“, Теса Локланд се върна в стаята си, седна на леглото, облегна се на възглавниците и набра телефона на майка си в Сан Диего.

Марион вдигна слушалката при първото позвъняване. Теса се обади:

— Здравей, мамо.

— Откъде се обаждаш, Ти-Джей?

Като дете Теса просто не можеше да реши как предпочита да я наричат — с първото й име, или с презимето й Джейн. Ето защо майка й винаги я назоваваше с инициалите й, сякаш те представляваха някакво име.

— Аз съм в „Къв Лодж“ — обади се Теса.

— Хубав ли е мотелът?

— Най-удобният в града. Тук няма удобства за туристи. Предимството на „Къв Лодж“ е изгледът към океана, други плюсове няма. Горе-долу е чисто.

— Ако не е, настоявам да се преместиш веднага.

— Мамо, когато съм някъде, за да снимам филм, знаеш, че невинаги разчитам на лукс. Когато снимах документалния филм за индианците мискито в Централна Америка, ходех на лов с тях и спях в калта.

— Ти-Джей, миличка, никога не казвай пред хора, че си спала в калта. Прасетата спят в калта. Може да обясняваш, че си била сред природата и си спала в палатка. Дори неприятните места могат да се опишат с по-привлекателни думи, ако говориш за тях с чувство за лично достойнство.