Дийн Кунц - Полунощ

— Вечеря ли?

— Аха.

— Написа ли си домашните?

— Нямам домашни.

Сам се поколеба и реши да прекрати разпита. Лекарят им, д-р Адамски, би се гордял с неговото търпение.

Отсреща, срещу телефонната будка, осветлението на бензиностанцията „Шел“ изглеждаше като нимб и градът се стопяваше в бързо сгъстяващата се мъгла.

Накрая Сам каза:

— Какво ще правиш тази вечер?

— Слушам си музика.

Понякога на Сам му се струваше, че музиката беше превърнала момчето в неврастеник. Думкащият, френетичен, монотонен звук сякаш беше музика, създадена от компютри, дълго след като човечеството е било заличено от лицето на земята.

След известно време Скот беше изгубил интерес към хеви метъл и беше се влюбил в „Ю ту“, но опростеното им социално послание не го привлече достатъчно. Скоро след това Скот отново се запали по метъла, обаче втория път се влюби в блек метъл, в групите, използващи драматичните послания на сатанизма. В резултат стана много затворен, изолира се, стана прекалено сериозен.

Неведнъж Сам беше искал да счупи плочите на сина си, но беше отхвърлил мисълта като излишна реакция.

Самият той беше на шестнайсет години, когато изгряха „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“. Родителите му протестираха срещу тази музика и предвещаваха гибел за него и цялото му поколение. Стана достоен човек, независимо от Пол, Джон, Джордж и Ринго и „Ролинг Стоунс“.

Той също не искаше да бъде като родителите си, с ограничено съзнание.

— Е, аз затварям — каза Сам.

Момчето мълчеше.

— Ако се случи нещо, обади се на леля си Една, тя те обича, Скот.

— Аха, разбира се.

— Тя е сестра на майка ти и те обича като собствен син. Ти само й дай възможност. — След още тишина Сам пое дълбоко въздух и продължи: — Аз също те обичам, Скот.

— Аха? Какво означава това? Искаш да ти стана бебенце?

— Не.

— Защото това е глупост.

— Само ти казвам.

Очевидно цитирайки една от любимите си песни, момчето каза:

Щрак.

Сам закачи слушалката на вилката.

Нервността му се изостри, почти го обзе ярост. Искаше да срита някого, да отмъсти на някого, загдето му беше отнел сина.

Изпитваше болезнено чувство, тъй като обичаше Скот. Отчуждението на момчето го нараняваше. Знаеше, че още не може да се върне в мотела. Не беше готов за сън и перспективата да прекара няколко часа пред „кутията за идиоти“, да зяпа глупави драми и комедии, беше непоносима.

Когато отвори вратата на телефонната будка, талази мъгла нахлуха вътре и сякаш го подканяха да излезе в нощта. Близо час се шля из улиците на Муунлайт Къв, из околните жилищни квартали, където нямаше улично осветление, а дърветата и къщите сякаш плуваха в мъглата, като че ли бяха изтръгнати и мъртви.

Отмина четири пресечки на север от Оушън Авеню по улица „Айсбери“. Сам вървеше бързо, за да забрави яда си, когато чу забързани стъпки. Някой тичаше. Трима, четирима души. Нямаше грешка, ориентираше се по звука, който все пак не беше обичайното шляпане от маратонките на тичащи за здраве хора, а предпазливи и забързани стъпки.

Той се обърна и огледа потъналата в мрак улица.

Стъпките заглъхнаха.

Тъй като полумесецът се беше скрил зад облаците, улицата беше осветена само от светлината от прозорците на къщите, които се гушеха между ели и хвойнови насаждения от всички страни. Кварталът беше солиден, но къщите бяха старомодни и мрачни. Една или две от тях имаха фенери в началото на алеите си, забулени от влажната мъгла.

Доколкото Сам успя да забележи, беше сам на улица „Айсбери“.

Продължи да върви, но съвсем скоро отново чу забързаните стъпки. Обърна се, но пак не видя никой. Този път звукът заглъхна, сякаш бягащите се бяха скрили между къщите.

Вероятно се бяха шмугнали в друга улица. Студеният въздух и мъглата заглушаваха шумовете.

Заинтригуван и предпазлив, тихо се промъкна в нечий двор и се скри в тъмната сянка на огромен кипарис. Огледа се и след около минута забеляза някакви сенки в западната част на улицата. Четири фигури се появиха до ъгъла на една къща. Бягаха гъвкаво като котки. Успя да зърне зловещите им размазани очертания пред снежнобяла къща, преди да потънат в един гъсталак. Всичко стана така бързо, че не забеляза никакви подробности.

„Момчетии — каза си Сам, — играят си зловещи игри.“

Не знаеше защо беше така уверен, че това са деца, сигурно защото нито бързината им, нито поведението им беше като на възрастни. Те или бяха намислили някаква магария срещу омразен съсед, или преследваха Сам. Инстинктът му подсказа, че именно него следят.