Дийн Кунц - Полунощ

Криси притаи дъх.

— Да ям, трябва да ям — каза Тъкър. — Да вървим, да ядем, да ядем.

Това, което някога беше майка й, отвърна:

— Намери момичето, първо момичето, тогава да ядем, да ядем!

Те сякаш бяха диви животни, които от някаква черна магия бяха добили способността да говорят.

— Горя, горя сега, горя — каза Тъкър тревожно, настоятелно.

Криси се тресеше така силно, че се страхуваше да не я чуят.

Тъкър добави:

— Горя, горещо на поляната чувам малки животни, малки. Има следи, следи. Да идем да ядем, сега… сега.

Момичето затаи дъх.

— Нищо тука, нищо — каза нещото, наподобяващо майка й. — Личинки, мушици, вони, вони. Да вървим да ядем, после търсим нея, търсим, търсим!

Двете същества излязоха от тунела и се изпариха.

Криси се осмели да си поеме дъх.

След като изчака минута, за да се увери, че са си отишли, тя се обърна и тръгна слепешком навътре в канала, превита на две. Сигурно измина около двеста метра, преди да открие това, което търсеше — шахта за оттичане, по-малка от главния канал. Тя се хързулна в нея с краката напред. Щеше да прекара нощта тук. Ако те се върнеха в канала, за да се опитат да я надушат в по-чистия въздух зад разложената мърша, тя щеше да бъде извън въздушното течение в голямата тръба.

Беше въодушевена от неуспеха им да проникнат по-дълбоко — това доказваше, че не бяха свръхсетивни, не бяха нито всезнайковци, нито всевиждащи. Те бяха ненормално силни и бързи, странни и страшни, но те също допускаха грешки. Момичето помисли, че когато се съмне, шансовете й да се измъкне от гората и да намери помощ, преди да я хванат, са петдесет на петдесет.

Навън на светлината от ресторанта Сам Букър свери часовника си. Беше едва седем. Тръгна да се поразходи по Оушън Авеню, събираше смелост да позвъни на Скот в Лос Анжелис. Мисълта за разговора със сина прогони спомена за странните лакоми клиенти в ресторанта на Перес.

В 7:30 той намери телефонна будка близо до бензиностанция на „Шел“, до ъгъла на алея „Юнипър“ и Оушън Авеню. Използва кредитната си карта, за да проведе междуградски разговор с къщата си в Шери Оукс.

На шестнайсет години Скот си мислеше, че е достатъчно голям, за да се справя с живота сам, когато баща му заминеше по работа. Сам не бе съвсем съгласен и предпочиташе момчето да стои при леля си Една. Но Скот постигна своето, като подлуди леля си, и Сам не искаше да я подлага отново на мъчение.

Нееднократно беше давал инструкции на момчето за мерките за безопасност — да държи всички врати и прозорци затворени, да знае къде са пожарогасителите, да умее да се измъкне от къщата, от която и да е стая, при земетресение или при други обстоятелства.

Беше му показал също как се борави с пистолет. Според Сам Скот беше още малък, за да остава дълго сам и беше добре момчето да бъде подготвено за всичко.

Телефонът звънна девет пъти. Сам тъкмо се канеше да затвори, облекчен донякъде, че разговорът се отлага, когато Скот се обади.

— Ало?

— Аз съм, татко ти, Скот.

— Аха.

Хеви метъл дънеше с всичка сила. Вероятно беше надул така уредбата, че прозорците дрънчаха.

Сам каза:

— Би ли намалил музиката?

— Чувам те — изломоти Скот.

— Обаче аз не те чувам.

— Нищо нямам за казване, каквото и да питаш.

— Моля те, намали го — каза Сам, наблягайки на „моля“.

Скот хвърли слушалката, тя издрънча на шкафчето му. Острият звук раздразни Сам. Момчето намали, но съвсем малко, после каза:

— Да?

— Какво правиш?

— Добре съм.

— Там всичко наред ли е?

— Защо да не е?

— Просто питам.

Вяло му отговориха:

— Ако се обаждаш да провериш дали не събирам купон, не се бой. Сам съм.

Сам преброи до три, стараейки се да овладее гласът си. Сгъстяващата се мъгла обви стъклената телефонна будка.

— Как беше в училище днес?

— Мислиш, че не съм ходил?

— Знам, че си ходил.

— Нямаш ми доверие.

— Имам ти доверие — излъга Сам.

— Мислиш си, че не съм ходил?

— Ходи ли?

— Да.

— Как беше?

— Загубена работа. Същата глупост.

— Скот, моля те, знаеш, че съм те молил да не се изразяваш така, когато разговаряш с мен — каза Сам, съзнавайки че започва да му се кара въпреки желанието си.

— Извинявай. Не се уточних. Същите говна — отвърна Скот, сякаш ставаше дума не за училище, а за Сам.

— Тук природата е хубава — каза Сам.

Момчето не му отговори.

— Гориста хълмове, които се спускат към океана.

— Е, и?

Следвайки съвета на семейния лекар, при който поотделно Скот и той ходеха да се съветват, Сам стисна зъби, пак преброи до три и опита отново.